Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Вече съм се спирал върху темата за селото като тип културна идентификация или манталитетен жанр за българския писател. Извън конкретната полемика, поантата ми беше, че в иначе доста конфликтната у нас опозиция "център - периферия", то е все още една от основните форми, чрез които - и това на пръв поглед изглежда парадокс - се самоизживява и реализира литературната централност. Селото е приоритетна тема, характерна маргиналия тип "център", която по традиция претендира за статута на "истинския живот", "точно каквото си е", "там откъдето расте хлябът" и пр. български формули за магическо овладяване на широкия извънлитературен свят.

Така са се стекли обстоятелствата у нас. Селската тема е тясно свързана с идеята за прехода, при това в една национална култура, където преходът е фактически насочен миграционен поток, верига от стратегии към централизация. От самото начало през 1878 г. насам, да речем неизбежно, държавата упражнява тотална опека над културата и стойностите в нея: тя финансира, тя направлява, тя мундщрова мисленето по образователен път²³. И тъй като държавата, макар че свиква да се идентифицира с цялата национална територия, се концентрира всъщност в столицата, последната бързо се оказва в позицията на рязко обособен и извисен център - малък щаб, който държи в политическо подчинение и културна хомогенност всичко останало. Столицата се превръща в синоним на страната, а обезвластената "провинция", потънала в почти пълна невидимост като гласните звуци в староивритното писмо, си отмъщава, по липса на друга възможност, с некоординирана омраза.

Получава се обаче и отразен рефлекс (говорим само за културата и политиката на културата). Центърът на властта мощно притегля една разнородна верига от хора, които, в добавка към цялата останала гама от лични цели, нагласи и амбиции, държат да бъдат (1) по-скоро близки, отколкото далечни обекти на културата, или пък (2) по-скоро субекти, отколкото обекти на същата. Веригата²⁴ тоест варира в обхвата си между най-разсеяните потребители и най-целенасочените кандидат-производители. Първите общо взето произнасят разсеяни мотивировки от типа "Тука в София само афишите да четеш се окултуряваш", а към вторите спадат, например, начинаещите автори, които хранят надежда за бърза творческа кариера. Един вид, за самоцентрализация.

Темата за селото, заедно с нейните разновидности за малкия град и пр., е присъща точно на подобен тип преходни фигури. То е фактически един от скритите инструменти на културната динамика - център, маскиран като периферия. Съществува обаче и едно антиподно явление, което се изразява в определен тип културна статика и е периферно в същността си, макар понякога да има дори облика на център. Него ще го нарека "прованс". Нарочно избирам именно тази дума, а не "провинция" или "провинциализъм", за да подчертая, че имам за цел да обознача жанр на вътрешната нагласа - манталитетно, а не географско състояние на нещата.

Двете думи са популярни и едновременно с това столични - те идват от щаба на културата, който регулира отношенията между център и периферия. В този план селото, например, е застрашителна категория. То залива средностатистическия столичанин отвсякъде, нахълтва масово и всеки път го заварва незащитен, кара го често пъти да възкликва нещо от рода на "Ей, тая София се напълни със селяни, то не останаха софиянци за цяр". Провансът, за разлика, може да предизвика съжаление, може дори снизхождение и презрение, но в никакъв случай страх. Докато селото е непрекъснато наоколо, провансът е по принцип някъде далече или встрани, в столицата е само на кратък гастрол и в момента го виждаш и разпознаваш не за друго, а защото се е откроил в леко комичен контраст спрямо вида, говора или поведението на околните.

Моята идея е малко по-друга, макар да запазва антиномията на смислите: искам да очертая, пак напомням, не географска, а едновременно манталитетна и поведенческа, психологическа и социокултурна територия. Селото държи да се инструментализира, да се вкарва в употреба, постоянно да преодолява себе си в гонитбата си на все по-голяма централизация. Провансът има склонността да се утаява по места, да описва затворени цикли, да уляга върху привични стойности, а попадне ли в непривична, примерно в по-централна среда, да не я инструментализира или подлага на стойностна проверка, а да се обективира в нея, да приема играта й каквато и да е тя, да я отразява, запечатва, класифицира и подрежда в албума или колекцията си. Селото е тема и едновременно с това е нейното непрекъснато продуциране. Провансът е състояние на потребление, способен е да се отличава дори с вкус и финес, но в негово лице тъй или иначе виждаме идентификация по-скоро с продукта, отколкото с продуцирането. Селото е активно, завзема територия и често пъти дразни с това, че произвежда низови знаци. Провансът пък се отличава с пасивност; той само минава през територията и се старае да акумулира - понякога безуспешно, но може и успешно - високи знаци. Или ако използвам литературна метафора, селото е абсолютен писател, колкото и некачествен да е той, а провансът е абсолютен читател, колкото и качествен да е той.

Ето конкретен пример за илюстрация. Допреди четири-пет години имаше кратък период, в който през семестър изнасях на гастрол една до две лекции пред студенти английска филология в Шуменския университет. Веднъж, спомням си, след часовете ми предложиха да ме заведат в нещо, което беше я местното студентско литературно дружество, я градският клуб на младите творчески таланти. Съгласих се веднага - тъй и тъй се чудех какво да правя - и не съжалих. Ситуацията беше много мила и нелитературна. Наистина, точеха се някакви апатични реплики за Борис Виан (или беше Патрик Модиано?), но ядрото на сюжета се състоеше в това, че три силно начервени студентки, пушейки верижно с подчертана чупка в китката, ухажваха женения председател на клуба и вероятно по този начин нарушаваха накуп огромната част от възбраните, които носеха дълбоко навътре в себе си. Всъщност изглеждаха много доволни и приобщени - и те със своята бунтарска реализация, и той със своята добродушна неподатливост. По едно време тръгнаха да излизат, и аз, малко преди да се извиня и изчезна, поприказвах с председателя, който ми обясни, че някакъв местен поет, техен познат, издал стихосбирка и сега отивали на премиерата. Оплака се, че нали е провинция, на каква разгласа може да се надява човек.

Именно тогава направих една от любимите си стратегически грешки. Приех думите му за едно към едно и му предложих лично той да напише рецензия на книгата, да ми я даде до следващия ден на обяд преди заминаването ми или да ми я прати в София, а пък аз ще я предложа в някой от литературните вестници. Човекът се заопъва, каза, че онзи, който отговарял за критиката в дружеството, в момента не бил в града, и макар да възразих в подкрепа на необходимостта понякога да се действа оперативно, настоя, че тук все пак било провинция и чак на такава оперативност не били свикнали.

Това ме порази. Бедата не беше, че той в момента живее и работи в провинцията, защото подобни хора и кръгове съм срещал и в столицата. Не, човекът просто работеше в жанра "прованс". Той не беше инициатор на дейност, а клиент на регламент, и единствено спрямо този регламент съизмерваше мястото, функцията и действията си. При този тип нагласи парадоксът е в инерционния възглед, че регламентът съществува отпреди продукцията. Вследствие на което ти просто потребяваш разни неща в унисон с регламента и даже би продуцирал собствени неща, ако в регламента по случайност бяха останали незаети или нереализирани кътчета. Пак в системата на литературната метафорика: според този тип логика, за да напишеш книга, трябва преди това да си я прочел.

Другият ми пример е от контингента не на житейските, а на литературните герои. Става дума за книга, която съвсем наскоро прочетох и ме впечатли - "Късен сецесион" на Емил Андреев (1998). Макар нивото й да пада в отделни места (в сглобката на II-та новела и навсякъде където разказвачът или някой от персонажите се увличат да философстват я в общочовешки, я в тяснобългарски план), тя е увлекателна и умна, а отгоре на всичко ми дава ценен илюстративен материал за разсъждения по темата²⁵. Събитията се развиват основно в Лом, с кратки гастроли до Русе и София: главният герой Бойчо Попов, който е и фиктивният автор на шестте новели, е "девствен, дебел и посредствен преподавател по пиано", пасивно действаща фигура сред тесен кръг от познати или случайно срещнати хора.

В качеството си на четиво, което разказва ситуации из живота на малкото градче, "Късен сецесион" може да се приеме за ход на традиционна българска литературна стратегия: самоцентрализиране чрез периферна тематика. Защото моделът е популярен и продуктивен. Голяма част от тривиалната ни художествена книжнина се състои именно от битови сюжети и описания, фиксирани в едно или друго кътче на родината, всяко от които е представено с характерни местни персонажи в типични ситуации - и всичкото това обикновено е полирано с една дъхава фолкреторика, сякаш авторът кандидатства за поста депутат или рекламен агент за региона.

Случаят с книгата на Андреев обаче не е такъв. Основните му герои са дадени изтънчено, култивирано, в психологически разрези²⁶ или в интелигентно пестеливи ситуации. Самите те са в повечето случаи образовани хора, нелишени от интелект и ерудиция, тук-таме от финес. Има само едно, но много основно противодействащо обстоятелство. Те са утаени в статична битова ниша и не са субекти на света и стойностите си. Ерудитската им нагласа, когато се проявява, е пасивно читателска, респективно ценителска, знанията им тотално не са инструментализирани. Те са просто част от вътрешната им мебелировка, удобни предмети или колекция от изящни и обикновено надценени антики, които служат главно за тясно битова власт - за впечатляване на другите и за повдигане на личното самочувствие в тежки моменти. Друга полза от тях като че ли няма. Диагнозата, въпреки култивираната политура, е "прованс", изобразен според мен крайно точно и драматично. Андреев е дал микрофона на хора иначе с потенции, но по някакъв начин утаени в тесен и тих кръг на безизходица. И тази безизходица всеприсъства, понякога лирично, понякога съвсем ненатрапливо, но е винаги там, смекчена само от съпричастния, но и трезв поглед на автора.

За допълнителна илюстрация на типологичната разлика, която чертая, искам да се спра малко по-обстойно на петата новела от книгата, в която героят разказвач е на епизодично посещение в София. Андреев и тук е педантично точен в психологически план. Реакциите на Бойчо Попов спрямо околната обстановка са съвсем наивно ценителски, сякаш се чувства длъжен, в качеството си на мимолетен екскурзиант, да оцени и похвали очевидното, известното, изучаваното: "Свих покрай Народното събрание и се отправих към храм-паметника Александър Невски - шедьовър на световната архитектура." Както разбираме от самия сюжет, той не е за пръв път в София и не за пръв път вижда храм-паметника, но като че ли се чувства за пореден път длъжен да отчете къде е минал и да почете каквото е видял, неволно чертаейки дълбока разделителна линия между себе си и непосредствената околност, между периферията и центъра. Така той доброволно приема обектността си в наличния стойностен регламент: функцията му е на пасивен отражател, пореден утвърдител.

Но най-интересното идва малко по-късно, когато се запознава в "попското" заведение с поета земляк Марко Ангелов. Тук си дават като че ли най-очевидна среща - пак повтарям, като "жанрове" - централното село и култивирания прованс; контрастът е много интересен и е постижение за автора. Ангелов е амбициозен, талантлив и трескав човек, дошъл е в София за да се реализира като поет, има всички данни за това, и ако се съди по хората, сред които се движи, изгледите да го постигне са големи, макар да е склонен да сипе саркастични оценки за кого ли не, включително и за тях самите. От друга страна същият не се чувства в естествената си среда, мъчат го разни носталгично-идентификационни импулси към родното село и корените, поради което, особено след като е попаднал на земляк, отприщва в негова посока канонада от регионални думички и фрази. Попов пък, за разлика от него, е тих, интелигентен, пестелив на думи, особено нелитературни, силно извъноценъчен е и на пръв поглед печели от контраста - но причината е, че той просто предварително е отчел обстановката като важна, приел я е като регламент или еталон, затова само я сканира и я настанява сред предметите, които съставляват вътрешната му мебелировка. Нищо повече. Първият е груб и смее да оценява, понеже е централен, докато другият е фин и само регистрира, понеже е периферен.

Не казвам, че тази опозиция е идеалната или желаната. Напротив, дори не ми е особено приятна - изборът ми се струва крайно постен. Но тя е до голяма степен наличната, естествен продукт е на цялата традиция в регулацията на българската култура. Иначе селото и провансът рядко са въплътени стопроцентово в конкретни хора. Те са жанрове или нагласи, флуктуират из съзнанието и тук-таме избликват в поведението, разпознават се понякога в инцидентни мимики, жестове, действия, оценки. Един и същ човек може да реагира в даден случай като "село", а в друг като "прованс". Центроосъзнатата иначе столична култура и манталитет се изживяват като прованс по отношение, например, на елитна Европа. И в тази връзка ми се иска да вметна впечатлението за абсурд, което ме е сполитало от писмата на Пенчо Славейков до Мара Белчева от Рим и Париж, където нашият класик, също като Бойчо Попов от новелата на Емил Андреев, не пропуска да се възхити от това, което бездруго се препоръчва за възхищение от всеки елементарен туристически наръчник. Тук искам да бъда правилно разбран - в никакъв случай не бих изисквал от един класик някаква маниакална ексцентричност на погледа, защото умът и въображението често пъти са склонни просто да си почиват. Но как този негов поглед не успява ни за миг да се закачи за нещо друго, освен за официално величавото? Защо само сканира и ахка? Не е ли това неискрена, самооблъстителна поза, породена от просяшката гордост, задето той, видният български поет, е в непосредствена близост до съизмерими с неговия блян по величие утвърдени стойности?

Какво да се прави, периферията дори да иска не може да избяга от периферията.

²³Между другото, имах инерцията да започна това изречение с фразата "Откактосъществуваме като държава", а това прави и от мен добра илюстрация на казанотов него. Всъщност ние не сме държавата. Държавата е една обикновена администрация,в която няма нищо всеобхватно или сакрално. В нея дори президентът, на коготомедиите ни по инерция продължават да приписват функцията ту на будител, ту напредводител, е просто най-главният чиновник и нищо повече. Фрази като по-горнатаобаче симптоматично подсказват, че у нас на практика няма гражданско общество,а съществува само система от поданици, похлупени под държавен капак.

²⁴Предният фронт на потока не е дори в столицата, защото инерцията на преходатече от селата към градовете, от градовете към столицата, от столицата към чужбина:системата на стойностите в националната ни култура е фактически отворена добезкрайност - като че сме в асансьор, който се движи неограничено нагоре, защотоблокът няма покрив и последен етаж.

²⁵ Познавами някои от прототипите.

²⁶ Тукспоред мен има благотворно и съвсем творческо влияние моделът, предложен от"Уайнзбърг, щата Охайо" на Шъруд Андерсън - библията измежду тозитип четива, където параметрите на малкия и затънтен регион се извеждат от душевнитедълбини на героите, а не от фолкречта и фолкобстановката.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!