Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

През август от в. "24 часа"⁶⁰ стана известно, че Институтът за социални ценности и структури "Иван Хаджийски" изкупува лични дневници от непосредственото минало, като целта е да се състави "неофициална история на социализма през погледа на обикновените хора". Интересно, материалът носи паникьорско заглавие като че взето от такъв дневник - един вид, някакви съмнителни частници са започнали да ровичкат около основите на нашата чиста, свята и недолюбваща ги държава, та не се знае каква вреда може да произтече от деянията им. Разбира се, отсега е трудно човек да си състави мнение за инициативата - дали ще е от полза зависи най-вече от това кой и как ще обработва данните. Етиката във всеки случай ще изисква резултатите от изследването да се оповестят едновременно със или пък след издаването на самите дневници, или поне след предаване на копие от колекцията в някой от централните архиви. Защото в противен случай просто ще се преизиграе социалистическият принцип да се засекретява по разни тъмни бюрократични ниши информацията и да се оповестява само идеологическата й селекция, редакция или коментар. Голяма част от днешните институти, независимо дали са нови или стари, частни или държавни, подразделения на БАН или не, са продукт именно на тази информационна регулация и познават практиката до съвършенство.

Все пак колко и какво може да се научи за периода от подобни източници? Според Росен Янков⁶¹, доста малко. Първо, заради голямата вероятност да се появят ментета под въздействието на парични или партийни стимули. Второ, починът, въпреки симпатично народническата си опаковка, на практика запряга каруцата пред коня, защото досега никой не е поемал инициативата да се състави може би доста по-интересната неофициална история на социализма през погледа на "необикновените" хора, т.е. на вътрешните хора от тогавашното управление, от които някои като Тодор Живков и дългогодишният шеф на Държавна сигурност Григор Шопов са вече дори изпуснати за каузата.

Янков има основание, според мен. Вярно е, че в най-общ план по-добре нещо да се събира отколкото да се разпилява, да се анализира отколкото да се митологизира. Вярно е, че и в конкретния план идеята е добра, нова е и ако се реализира ще покрие неизследвана социологическа територия. Това е ясно. Но за самата система на социализма и отражението й върху хората, макар че може и да получим статистика с известен хоризонт на полезност, дневниците едва ли ще разкрият някакви поразителни наблюдения или становища "отдолу". Стръмно вертикалното разпределение на данните и стойностите при имперския тип социализъм, какъвто се практикуваше тук, превръща обикновените поданици на държавата в тотални обекти на системата, политиката й, а оттам и на културата, в статични отражатели на субектните действия "отгоре", в обитатели на тесни информационни и мирогледни ниши, от които дори да могат не биха поискали да надзърнат крайно надалеч, тъй като много добре знаят колко е опасно понякога това. В този план на културна регулация цензура и самоцензура се сливат - първата е настръхналият хоризонт на втората, втората е самозащитен рефлекс от близката видимост на първата. Впечатления от системата, главно емоционални, рефлекторни, в една такава ситуация има колкото искаш, но обработените идеи - в които няма първопроходчески наивизъм или конюнктурно оптимистична нагласа - са същинска рядкост заради липсата на данни и спънките при общуването. Системата толерира инструменталното знание, обмена на делнични факти, любопитни истории, клюки, отнася се сдържано враждебно към абстрактно-теоретичните дебати и отблъсква с враждебност, подозрение, мълчание или донос идейното различие и политическия хумор.

Тази парадигма на пасивния, страдателния, обектния мироглед я има във всяка имперско-патриархална структура на културата и варира според дистанцията между субектите и обектите й. Ето два примера за такава дистанция от времето на Османската империя - извадени са от автентичния летопис на поп Йовчо от Трявна и са дело на двама автори от две доста различни епохи. Първият:

"1688 родися на Дима первий син именем Стоян, кой после поп Стоян Кросното, роди ся же ему и вторий син именем Иовчю, който напоследок и кмет.

Настаже Ахмед 2: 1691 третий син Ибрахимов.

Понем Мустафа 2: 1695 четвертий син Ибрахимов.

А поних Ахмед 3: 1703 пятий син Ибрахимов."

И вторият:

"1817 направихми нашата къща.

1818 дойде нов владика Иоаникий.

1819 септем. 1 Започнахом основанието на церквата, що я подновихми и по голяма направихми от первата, която и покрихми и очистихми.

Ноем. 8 тронясахми церквата святих Архангелов. Иоаникием Архиепископом Терновским, при отце нашем икономе попа Николаем, и сакеларий поп Витан; настоятели и селски началници хаджи Христу, дядо Петр Генюв, син му чорбаджи Генку, Тахо Ангел, Гено Бояджи и прочии и прочии.

1821 свободи ся Морея от иго турецкое.

1823 обявися война със Росията.

1824 Иуня 29 посвящен аз поп Иоаникий, Иларионом Архиепископом Терновским, премудрим, родом Грек."⁶²

В първия откъс значимото време е доста по-статично и разредено. Съществуват кажи-речи само най-близкият и най-далечният план, централните събития в кухнята на рода и върху купола на империята; среднодалечното пространство просто го няма. Във втория времето видимо се сгъстява, релефът му е по-наситен, но пак се усеща тази регистрация само на най-близкия и най-далечния план - просто най-далечния план се е свил в малко по-близък хоризонт до съзнанието на летописеца, а най-близкият включва повече подробности. Това е фактически регистрация на двата единствени елемента на имперско-патриархалната културна структура: 1) тези, които спускат правилата; 2) ние, които спазваме правилата. И не че другите елементи не са регистрирани. Те просто не съществуват.

Мисля, че в търсените от института дневници тази структура на нагласите ще е по някакъв начин разпознаваема. Светът в тях ще е, разбира се, по-сгъстен и с по-скъсени дистанции, но пак основно ще е Птолемеево статичен, като само тук-таме по външната страна на стъклото му ще пробягват видимите маркери на държавността, сенките на поведението й: по магистралата профучава кортеж от черни чайки или мерцедеси, в отсрещната градинка милиционери бият уплашен младеж, захарта е поскъпнала с две стотинки. Обектният поглед е принуден само да регистрира, а тълкуванията му са продукт до голяма степен на нишата, в която поначало фигурира - поддръжник или потърпевш на системата.

Важната литература по тези проблеми си има у нас своя жанров регламент. През този век това, в нарастващ план, са дневниците и мемоарите от кабинета, кулоарите, покоите, будоара и пр. на властта (чужда и своя), а през ХІХ в., дори още в късно османско време, това са историите, разказите, повестите и романите за тъй наречените, по стар руски образец, "потайности": като се започне с преводите на П. Р. Славейков ("Цариградските потайности", "Потайностите на царските палати") и се стигне до частни случаи като "Потайностите на Софийската класна лотария" на Ст. Х. Тодоров (1899), "Потайностите из Кюстендилско" на К. Стоицова (1907) или "Из потайностите на София" на Асен Марков (1939). В литературата преди 1944 г. се получава дори една интересна деградация в смисъла на думата, която най-напред обозначава явно скритите, недостъпните за простосмъртен поглед страни от живота във висшето общество, респективно властта, а по-късно се разширява до задкулисната и особено престъпната страна на която и да било институция или практика. Тази литература поема част от традиционната публика на приказния фолклор и в съвременната епоха явно изразява желанието на отдалечения от властта грамотен поданик на държавата да научи нови истории не от другаде, а именно от кухнята където се правят исторически важните истории - където в историята се е правила историята.

В тази връзка напоследък прави впечатление интересното сгъстяване на документалната книжнина за една характерна форма на власт, концентрично обхваната от голямата, държавно-политическата. Става дума за литературната мемоаристика. "Литературна" тук значи две неща - първо, че става дума за мемоари на писатели, и второ, че повечето от тези мемоари са силно литературизирани. В първия смисъл на думата явлението е естествено, поради вече немалката дистанция от периода преди 1989 г. и съответно нарасналата възможност да се извлича от паметта по-трезв и неидеологизиран материал. Във втория смисъл обаче явлението е по-сложно. От една страна то е просто жанрифицирано, нагодено е към регламента на литературата за потайностите. Това обаче според мен е само на повърхността, макар че понякога бива разпознато от читателската публика точно в този план и реализира касов успех. В действителност явлението свидетелства за недостиг, ако не на друга, на манталитетна дистанция и този недостиг изкуствено задържа тягата на хронологията.

Да оставим настрана обстоятелството, че мемоарът е доста по-литературен жанр от дневника - заради отдалечаването от миналото или заради импулса да го редактираш според собствената си идея за желателния му образ. Тъй или иначе практиката е толкова системна, че вече можем да говорим за разслояването й на подвидове според характера на обработката. Едни автори дробят коментара си върху миналото на анекдоти, а други го сглобяват в епос, който понякога добива формата на билдунгсроман, понякога на национална сага, а понякога и на двете едновременно. Към първия тип можем да причислим например "Весели разкази за писатели" на Божидар Божилов (1996), "Моите усмихнати стари приятели" на Петър Незнакомов (1996), "За мъртвите или добро, или смешно" на Любен Дилов (1997). Като най-типични представители на втория засега се очертават "Реквием за едно поколение. Интелигентски роман" на Димитър Методиев (1997) и "Ти си следващият. Роман от спомени" на Любомир Левчев (1998)⁶³.

 Завишената литературност се дължи разбира се отчасти на писателската суета, на осъзнатостта, че на портала към истината все пак задължително стои авторската книга. Но има и нещо друго, една болезнена връзка с близките факти на миналото, което заради тях в една или друга форма продължава да бъде част от настоящето. При всеки автор характерът и степента на обработката показват доста точно откъде минава линията на застрашителния допир със себе си и околните, дали по-надълбоко или пък плитко под повърхността, обратно пропорционални са на способността да се изваждат фактите в трезвото им и максимално предзнаково естество и да се коментират колкото е възможно по-отстранено. Под въздействието на литературизацията текстът фактически се насища с липси, кратките остри смисли се замазват, разтягат и надиплят, замислената или афиширана изповед се превръща пъргаво ту в опит за интелектуално есе, ту в предпазна пледоария от типа "адвокати на самите себе си", ту в чаровно веселяшка автошаржова поза.

Литературността присъства съвсем открито още в част от подзаглавията: Божилов пише "разкази", Методиев и Левчев пишат "романи". Интересно, защо точно те? Струва ми се, че има доста пряка връзка между степента на белетризация, която отделният автор си позволява, и степента на неговата въвлеченост в административния апарат на социалистическата подсистема, където е предпочел да функционира. С други думи казано, колкото буквални ръчки е имал правото да дърпа по командния пулт пред себе си, като че ли също толкова реторични ръчки си позволява сега да дърпа по командния пулт на словото си, сега когато от администратор-плюс-литератор се е превърнал пак само в литератор.

Има значи връзка между властта и литературността: колкото повече си бил въвлечен в едната, толкова повече се изкушаваш да прибегнеш до другата. Характерът на мемоарите, тоест, зависи пряко - за пореден път виждаме това - от субекто-обектната позиция на съответния автор в съответната административна подсистема на социализма. Тези, при които е преобладавала обектността (изпълнителните функционери, прилежните чиновници, проводниците на регламента) пишат като че ли по-съвестно точни мемоари, с по-оскъдна литературна украса, и разминаванията с достоверността се дължат не толкова на преиначаване, колкото на премълчаване. Често пъти, заради това, което не са премълчали от наблюденията или убежденията си, изглеждат и по-безнравствени. За разлика от тях, субектите на подсистемата са по-склонни да белетризират, да метафоризират. По са склонни и да хвърлят моралистичен прах в очите наоколо, вероятно в инстинктивен опит да прикрият изконния аморализъм на всяка една административна организация от стойности.

Но за това по-подробно и конкретно - в следващия брой на рубриката.

⁶⁰Янина Здравкова. "Частници изкупуват паметта на нацията". 24 часа, бр. 233 от 29.VIII.1998.

⁶¹Росен Янков. "О, минало незапомнимо!" 24 часа, VIII, 235, 31.VIII.1998.

⁶²СбНУ, 2, 1890, с.310; 3, 1890, с.381.

⁶³Класификацията е, подчертавам, жанрова, а не идеологическа или още по-малко стойностно-оценъчна. Към първия тип, според мен, можем с идвестна доза своеволие да причислим и апаратно-хайлайфните записки на Наташа Манолова от "Силуетизад епизода" (1998). Към втория пък се приближава, особено във втората си част, "Заложник и беглец за никъде" на Върбан Стаматов (1997).

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!