Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Последният път се спрях върху мемоарната книга на Божидар Божилов "Весели разкази за писатели" и върху начина, по който авторът й конструира актуалната за себе си реалност и собствения си образ. Споменах, че книгата е обединена не от общ разказ, а от рекламен автопортрет на автора, сглобен метонимически от отделни анекдоти, които илюстрират подбрани еталонни черти или комбинации от такива. Сега ще се прехвърля върху реалността, конструирана от други двама официозни доскоро писатели - Димитър Методиев и Любомир Левчев⁶⁸.

На пръв поглед между двамата няма и не може да има нищо общо - Методиев е едно от сивите личностни присъствия в литературата ни, Левчев е едно от ярките. Впрочем контрастът им поне в конюнктурен план не е чак толкова явен. Левчев има страшно много партиен брак в обемистото си творчество. Методиев пък донякъде скъсява дистанцията с два емблематични хита. Романът му в стихове "Димитровско племе" (1951) е няколко пъти преиздаван, наистина явно не заради читателите, но пък поддръжката на държавата е способна да заслепява до безкрайност⁶⁹. А специално стихотворението "На Българската комунистическа партия" ("Не съм от пръст и няма пръст да стана...") се тиражира и акламира през годините в степен достойна само за "Към партията" на Христо Радевски.

Странно е все пак жанровото сходство на автоописателния им избор. И двамата пишат не точно спомени, а споменна белетристика, "романи". Кои са причините за това? Дали не признават стоически, че са изгубили вяра в познавателната стойност на фактите, след като в края на 1989 г. се смени кодът за четенето на действителността? Дали пък не са предпочели да си строят детски замъци с парчетии от досегашната действителност, придавайки й облик максимално синхронен с желанията им и максимално отдалечен от страховете или срамовете им? Дали въобще са свързвали действителността със стойности? От двете произведения лъха на някакво отчасти неразбрано настояще и отчасти редактирано минало. Те са консервативно застопорени в привичните убеждения или мимики на авторите си, колкото и да се преструват на откровени или разкрепостени - всъщност тъкмо паниката от смяната на прочитния код като че ли ги е окаменила в манталитетното им статукво. Пет или десет години по-късно да бяха написани, вероятно щяха да бъдат коренно различни. Реториката им издава инстинктивна, зле осмислена реакция срещу неясен и много общ адресат, с който уж спорят, но всъщност се борят за съществуването си. При Методиев тази реторика е по-простодушна и самооправдателна, при Левчев е по-цинична и нападателна. И ми се струва, че току-що маркираната разлика между двамата е важна, защото вероятно се дължи, освен на неизбежните им личностни разминавания, и на нещо друго, на различната им биографична поставеност в регулацията на властта.

"Романът" на Методиев, между другото, е едно от най-невзрачните четива, които можем да си представим. Ако беше просто автомемоар, азов вариант на историята, щях да кажа, че се е оплодила всъщност една стандартна старовремска хроника, отличаваща се с накъсани повествователни нишки и недоуточнено нравствено послание⁷⁰. Но и романът като жанров ракурс няма да ни отведе много встрани, защото въплъщението му в случая представлява само едни сюжетни развалини, които не могат дори в очите на слепец да се сглобят обратно в постройки и улици. И причината за това не трябва да се подценява. "Романът" според мен е избран за да сподави неизбежния аз на мемоара, служи за бягство от първо в трето лице (или в цялото ние-вие-те на множественото число), от лично субектна в колективно субектна или обектна роля, от лицето на автора в маската на героя, от деятелен в страдателен залог, от истинските имена в измислени. Т.е. от Димитър Методиев в Борис Шумаров, Партийния секретар или "Поколението", за което нечия уж неизвестна ръка пише "реквием". От "аз направих еди какво си" в "случи ми се това и това", "наредиха ми така и така" или "такива бяха обстоятелствата".

Този "роман" в същото време не е просто "роман", а "интелигентски роман". Още едно сходство с Левчев - нека не забравяме прословутата му "Интелигентска поема" от кн. I на сп. "Септември" (1963), която на следващата година, с излизането си в стихосбирката "Но преди да остарея", губи основание за заглавието си, защото й е изрязан интелигентският финал. В терминологията на категоремния период, която двамата споделят, "интелигентщина" означава резигнация, емоционално размекване, идейно колебание, самосъжаление. Тя е врагът вътре в тебе, когото си длъжен да изкорениш или поне да контролираш. Неизбежното му присъствие те прави вечно виновен, контролът над него те прави временно достоен. Левчев е по-неиздръжлив, изохква още в началото на 60-те години, но повече не го повтаря; Методиев по войнишки изохква чак посмъртно.

Миналата седмица професор Никола Георгиев ми разказа случка, на която е бил свидетел преди години в Московското метро - развитието й прилича на японска ритуална драма. Един от пътниците, плюс това очевидно трезвен, става от мястото си, тръгва край седалките и мълчешком започва да удря с юмруци седящия на една от тях, забележете, офицер. Офицерът също така мълчешком се защищава пасивно със свити ръце. Всички вътре, участници и свидетели, знаят за какво става дума и приемат безучастно ролите си. На една от спирките нападателят махва с ръка, зарязва офицера и слиза. Никой друг не мръдва от мястото си.

Театърът на социализма е много интересна тема, пълна с материал за бъдещи изследвания. Разбира се, руският театър е бил винаги по-съвършен от българския. Но принципите им за соцпериода си остават едни и същи. Чрез тоталната си идеологическа и административна опека социализмът като че ли кристализира националната територия, лиши я от реални поведенчески присъствия и я насити със символика. В резултат хората, най-общо погледнато, престанаха да бъдат просто себе си и се превърнаха едновременно в инструменти за стратегии отгоре надолу и симптоми за скрити процеси отдолу нагоре, в емблеми на неща вън от тях и в детайли от неща по-големи от тях. Реалната картина естествено не е така хармонична като в настоящото описание, но до голяма степен му е изоморфна. Една илюстрация: съчетанието на афишираното братство между хората в името на светлото бъдеще и страшното реално недоверие помежду им. Първото е аспект от постулираната като реалност абстрактна символика, второто е аспект от резултантната конкретна и все пак подмолна емблематика на света, в който никога не знаеш каква точно функция изпълнява даден човек или предмет.

Но да се върнем на Методиев. Не казвам, че той не е искрен в споменното си съчинение. Напротив, азът му изглежда е съвсем достоверно недоразвит и недоизразен, полуразтворен в колективистки потоци. Самият му избор на стъпала в автобиографията води към такъв извод - все ръководни постове в периферията и изпълнителски постове в центъра. Бил е кмет на родната си Гара Белово през многозначителната 1946-47 г., дългогодишен партиен секретар на СБП, през 1966 г. започва работа в ЦК на БКП, а от 1976 чак до 1989 г. е член на същия; междувременно е заемал длъжността главен редактор на сп. "Наша родина" (1966-89) и заместник главен редактор на макроофициоза "Работническо дело" (1961-66).

"Романът" изразява достоверно нагласа от някакъв подобен тип. Героят Борис Шумаров изповядва ортодоксален, макар и малко пообрулен сталинизъм (все пак основно става дума за след 1956 г.), но тъй или иначе е готов при всеки по-сложен житейски, психологически или идеологически въпрос прилежно да посегне към томче ту на Ленин, ту на Маркс. Разсъждава в едри категории, конкретните неща му пречат, засиява когато съумее да ги вкара в някой от наизустените постулати. Престоите в Москва му действат пречистващо, като изкъпвания в река Йордан. Решението на един или друг проблем е свързано в съзнанието му с директива на партията, колективен почин или необходимост от личен пример. Разногласията в литературното съсловие след 1956 г. предизвикват в ума му ето какви примерно реакции:

"За него... бе очевидно, че приятелят му е една от мутациите на социалистически интелигент, извикани на живот от Двадесетия конгрес на КПСС, когато спадането на революционното налягане доведе до... разочарование, искрено желание за промени към по-добро; идейни и естетически разногласия за пътищата на развитието; неудовлетвореност от себе си и съзнателен или несъзнателен стремеж неуспехите да се прехвърлят върху метода на социалистическия реализъм; боричкания и борби за ръководствата на творческите съюзи; груповски страсти" (с.23-4).

Тази любов към списъци от обективни причини е впрочем характерна за агитационната логика на социалистическата мисъл. "Романът" тъй или иначе показва мъките на човек, който, свикнал да се вгражда в институции и функции, търси начин да се сглоби обратно в някакъв аз. Усилията в никой момент не се увенчават докрай с успех - азът, както виждаме, постоянно гледа да скокне в първата изпречила се на пътя му обективация, а пък и самата разчлененост на сюжета е сякаш симптом за целожитейските му опити да свързва несвързваеми неща, като например агресивността на идеологията си и етиката на убеждението, която всъщност изповядва. Теорията при него побеждава винаги практиката, но пък практиката смекчава острите ръбове на теорията при досега й с действителността. Азът на много места иска пряко да се изкаже, но вследствие на дисциплината му липсва език, а оттам и самопознание. В резултат някаква неясна его-форма плава без отчетливи очертания под повърхността на мемоарното слово, тук-таме дори се доближава до нея, но още преди риска да я достигне се стрелва уплашено надолу.

Единственият артистичен аспект на книгата е повествователното време, което снове напред-назад. Иначе в нея почти няма акценти. На места те са приглушени, на места сочат векторно към действителността извън сюжета. Но сюжетът е силно несамостоен. Той постоянно се опира или оттласква в неизвестни неща вън от себе си, неща под повърхността, в несподелими епизоди от и безмълвни доводи към света. В глава девета, например, героят му, без позоваване на конкретна случка, повод или човек, изведнъж заявява в отбранителен вътрешен монолог, че с всички тези съмнения и идейни разногласия (в писателските среди след 1956 г.) "какво друго ти остава, освен да излезеш на мегдана, да удариш барабана и да викнеш с цяло гърло, че никому не искаш да налагаш своята вяра, но не можеш да не я изповядваш, защитаваш, проповядваш, не можеш".

Това е популярен и важен мотив от соцпериода, доста подобен в някакъв смисъл на патетичната борба на режима с религията. Партийният поет се е бронирал с официалната вяра на средата си, която е непобедима, защото се опира дори на законите и конституцията, и все пак изведнъж се оказва в положение на отбрана срещу неизвестна настъпваща сила, вдига безпомощно ръце, дори отстъпва панически, като че бяга от призраци. По подобен начин десетилетия наред единствено легитимна е антирелигиозната пропаганда, което довежда до обстоятелството, че през целия този период държавата се бори с несъществуващ противник, със свой идеален двойник или огледален образ, който по един парадоксален начин непрекъснато набира сили и дори вещество именно от отсъствието си. В което има логика. Противникът може да бъде победен само докато е на тепиха, отстраненият е непобедим, колкото и да демонстрираш мускули⁷¹.

Този човек дори в мигове на мемоарно откровение се обръща към себе си с думите "ти, другарю партиен секретар". За него Антоанета Войникова ми разправи, че когато през 1971 г. Камен Калчев пуска в сп. "Септември" "Геният и неговият наставник" на Цветан Стоянов, вече посмъртно, Методиев и още един щатен партиец сред писателите (Орлин Василев?), внезапно прозрели антицензурната поанта в книгата, се втурват тутакси към ЦК, за да докладват прецедента. И все пак докато четох книгата му осъзнах, макар и не без усещането за известен комизъм, че авторът смята себе си за драматично раздвоена фигура, едва ли не трагичен образ на епохата. И в някакъв смисъл наистина е такъв, доколкото вечно съгласният може да бъде инцидентно различен, което за пореден път показва до каква степен нещата са въпрос на отношения помежду им. Реторичните му жестове - охканията, обясненията, оправданията - многократно изразяват нещо от рода на "Вие другомислещите може и да ми се подигравате и да ме смятате за квадратен, ама от мен лошо не сте видяли, никой не е пострадал, а знаете ли какви ги има, всеки път като се върна у дома в Белово приятелите ми там ми се чудят защо ви държим така хлабаво и ме гледат с подозрение, сякаш аз съм другомислещият, а не вие". Това е при него лайтмотив, индулгенция пред потомството и максимум самопознание.

Можем да си представим ужаса на ситуацията, от която постоянно не може да излезе през живота си Методиев. Той, заедно с героя си, живее в един нарастващо враждебен и непонятен свят, където хората, уж "наши" според партийната си принадлежност, неясно как и защо се оказват изразители на най-различни мнения, включително и некомунистически. В същия този свят той самият, уж съвършено свой по възгледи, се оказва постоянно изтикван встрани и оскърбяван с прозвища като "догматик", а останалите не само че не се страхуват, а дори се увеличават по брой и човек по някакъв начин трябва да се съобразява с тях. Оттук минава хребетът на Методиевата драма. Той е органично свой и социално чужд на едно време, което не разбира и отказва да разбере - времето на играта и избиването на номера.

Д. Методиев пише историята като човек, който я изпълнява уставно - бих го нарекъл екзистенциален функционер. Левчев е друго нещо. Той е шеф. Докато Методиев е непосредствено под купола на литературното учреждение, той е върху купола. Има по-къса, но и по-бляскава административна кариера, извън обстоятелството, че е рязко по-добрият поет: инструктор в отдел "Пропаганда и агитация" на ЦК на ДКМС (1958-61), главен редактор на в. "Литературен фронт" (1970-72), председател на Националния клуб на младата художествено-творческа интелигенция (1971), първи заместник председател на Националния съвет на ОФ (1972-89), първи заместник председател на Комитета за култура и изкуство (1975-79), член на ЦК на БКП (1976-89), председател на СБП (1979-88).

Това различие между двамата, обусловено от местата им в регулацията на властта, е много важно. То е различие между вечно втория и вечно първия. Функционерът Методиев изпълнява заповеди, служи и затова му е трудно да се съмнява; поради същата причина има и идеали. Шефът Левчев също няма богата практика в съмнението, но не защото идеите му не си противоречат, а защото по принцип не работи с идеи. Той инструментализира. Подвластният му свят се състои от социални направления и антропоморфни сечива, чрез които може да се постигне нещо изгодно.

Тази йерархична постройка ми напомня в някои свои пунктове за Османската империя - в регламента на последната свободен човек има един-единствен и той е султанът. Сановниците и висшата администрация около него са всъщност роби, отрупани със задължения, докато българите и останалото простолюдие са овце, стадо, рая, което в противовес на популярната възрожденска пропаганда не означава робство, а точно обратното - освободеност от административни грижи срещу редовно доставяне на вълна и мляко. В този смисъл най-пряка зависимост от властта чувстват хората като султанските министри или като Методиев, които са непосредствено под нея, а не отстоящите на безброй социални нива от тях. Затова Методиев, за разлика от Левчев, при цялото си клепоухо правоверие проявява не само служебен, но и мъничко реален драматизъм.

Властта е свят на символите и митоса (съчинения разказ), поради което вече можем все по-добре да си обясним защо Методиев и Левчев са избрали романа като жанр на изповедта. Толкова могат, в това вярват. Единият, както вече казах, е непосредствено под купола на властта, другият е непосредствено отгоре - двамата ги дели един купол разстояние, по линията на напречния разрез. Тази близост ги вмъква като съседни документи в папката на един и същи жанр, но едновременно с това очертава и различието във входящите им номера, в подходите им към жанра. Методиев се разкъсва, постоянно се мъчи да огъне натурата си спрямо релефа на служебните си задължения и поради това е драматично несглобяем, не може да се свърже в хомогенен митос. Докато Левчев няма илюзии и затова няма съмнения - митосът му е пълноводен и праволинеен като сибирска река.

На фона на Методиевия аз, азът на Левчев в неговия "роман от спомени" представлява интересен казус. Той изглежда отявлено индивидуален и отчасти е точно такъв. Но наистина само отчасти. Защото неговият аз се наложи, особено през последните петнайсетина години от социализма, като емблема на литературното ние. В този смисъл, когато Левчев казва "аз", твърди, че казва "аз", и дори мисли, че казва "аз", не можем да бъдем сигурни това личният му аз ли е или институционалния омоним на същия. Това е много важно да се разбере: Левчев също като Методиев е свикнал да се идентифицира с колективи, с различни ние-форми, но обикновено ги обозначава със собственото си име, докато Методиев се претапя в тях и възприема названията им за своя лична емблема. Оттам именно Левчев черпи силата, категоричността, а и многословието си. По този начин плюс това получава възможност да се идентифицира ту със себе си, ту със Себе си, да превключва между лицата си и сам да се вижда в трето лице, отстрани, като герой или декор от пиеса. Той е актьор, гримьор на актьора и режисьор. Разликата между него и Методиев се свежда в този план до приоритети на превъплъщението и майсторство в превъплъщението, а не до липсата или наличието на превъплъщение. Това е, директно казано, разликата между хитреца и телеца.

Впрочем, мемоарният том на Левчев вече успя да предизвика антиподни реакции. Ще спра обаче дотук - следва продължение. Още повече, че "Ти си следващият" е не само роман с минало/то, но и дваж повече роман с настояще/то.

⁶⁸Димитър Методиев. Реквием за едно поколение. Интелигентски роман. София: ИК "Христо Ботев, 1997; Любомир Левчев. Ти си следващият. Роман от спомени.София: КК "Труд", 1998.

⁶⁹Спомням си за илюстрация едно интервю, май че от януари 1990 г. във в. "Поглед", от което става ясно, че вдовицата на конюнктурния бард Венко Марковски - любимец на Тодор Павлов и Тодор Живков, автор на паметни партизански куплети от рода на "'Бай Панайоте мой, / не прав си, вервай!' Отвърнал с гняв герой: /'Слова отмервай!'" и успял в крайна сметка да се издигне до ранга на национално посмешище - се смята дори в този напреднал исторически етап за вдовица на абсолютен класик.

⁷⁰Вж. Hayden White. "The Value of Narrativity in the Representation of Reality".Critical Inquiry, Autumn 1980: 5-27.

⁷¹Регулацията на отношението държава-народ през периода на социализма ми напомня в доста отношения за едно стихотворение на английския поет Едуин Мюър, наречено"Битката" ("The Combat"). То изобразява борба между два фантастични звяра, единият могъщ, бърз и хищен, другият слаб, муден и кротък. Борбата е адски еднопосочна, първият се разправя за секунди с втория, но последният всеки път не умира, стои си там като мишена или боксова круша и полека-лека подпълва тържеството на по-силния с контурите на нарастващо отчаяние.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!