Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Макар да предлага себе си като "роман от спомени", "Ти си следващият" се опитва всъщност да завърти роман с настоящето. И в някои външни отношения като че ли успява. Ефектът от появата му на литературния пазар не бие чак рекорди, защото въпросното настояще не е гладко и оградено като до преди десетина години, тъй че да разпространи безпрепятствено из себе си изходящия импулс - но все пак се получи рецепционно ехо, което да напомни поне мъничко на автора за старата му централизирана слава. Първото издание се разпродаде и се наложи допечатка. В пресата се появиха един по-дълъг отзив и няколко по-кратки реплики, част от тях всъщност доста остри, но това само снабдява с прясна суровина личната фабрика за автогероични митове. И фабриката поне засега работи, отделни примери за продукцията й ще огледаме малко по-нататък.

В основата на този настоящ успех е заложена, разбира се, здравата връзка с миналото. Левчев е традиционна фигура от горния етаж на соцлитературното ни учреждение, а една основна част от публиката иска да чете за известни хора. В този смисъл той ползва сега предимствата на писател, който е имал възможността къде със способности, къде с администриране да си подработва публика в една дълга поредица от години, системно чистени от хаоса на свободното четене и конкуриране. Но затова пък въобще не разочарова тази публика. В словото си той се държи точно като известен човек, който е способен в един момент да тупне снизходително читателя по рамото, в друг да му прошепне комплимент или съкровена истина в ухото, разхожда го десетки страници наред по вътрешните си коридори, показвайки му уж разни кухнички и килерчета, но в същото време го оставя с убеждението, че се е докоснал до нещо голямо; интериорът всъщност доста напомня музей, в който свободният достъп води само до отбрани зали с подредени и лъснати експонати - останалите са преградени с червен шнур. Читателят тоест е визиран на пръв поглед като събеседник, а на втори поглед вече като съчетание на ококорени очи и зяпнала уста, дете пред баща, пейзан пред фокусник, американски турист пред "Сан Марко" във Венеция.

С тези трикове на реториката Левчев все пак показва, че държи на читателя, напряга се заради него, работи му - а старанието винаги заслужава да се отчете с уважение. Той му предлага най-доброто от това, на което е способен, вярва, че същият този читател търси в негово лице тъкмо поета с разрошения перчем и устремен към звездите и идеалите поглед, майстора на ефектната, изневиделица извлечена метафора. И щедро му доставя в безброй копия и пози търсения образ. Какъв е в действителност този образ, дали е образът на Левчев в читателя или образът на Левчев в читателя у Левчев, е друг въпрос. Книгата тъй или иначе е важна за него. Излязла 10 години след, условно казано, първата си част "Убий българина!", тя явно цели да го институира в новите условия на националната култура, да го актуализира за настоящето и да го оневини срещу атаките по адрес на миналото.

За същия този читател се редуват в хронологичен порядък серия събития и лица от личния живот. Левчев го превежда през юношеските си години, когато е другарувал с княз Никита Лобанов-Ростовски, после му разказва за студентството си (допълнително сгъстено от казармените месеци и дебютното членство в творчески кръгове), за развоя на литературната си кариера и семейния си живот, за вълшебното си издигане по стълбицата на властта и в крайна сметка за приятелствата, контактите и пътешествията си по света, произтекли от това издигане. Повествованието свършва в подробната си част някъде към 1972 г., но са колажирани и солидни пасажи за важните в социалния път на Левчев 1979 (оглавява СБП) и 1989 г. (рухва светът му).

Всички тези неща обаче рядко можем да ги срещнем в някакво подобие на мащаб едно към едно. Те са разредени и раздалечени, често пъти са покрити с дебела метафорична глазура. Може да изглежда на пръв поглед парадоксално, но в книгата ми се струва, че има едновременно много азов и малко личен елемент. Азът, разбира се, присъства пряко на редица конкретни места и там личният елемент се слива с него. Но още по-често и пространно този аз се издърпва зад себе си, поема сложната функция хроникьор-коментатор-певец на фоновата политическа и литературна епоха⁷² и така се сраства с тази функция, че в крайна сметка това, което се е случило през епохата, се оказва кажи-речи идентично с това, което е живял Левчев. И обратно.

Това е основен белег на композицията. Авторът на "Ти си следващият" като че ли е живял сравнително малка част от живота си на самотек, а основно му се е случила историята. Или по-точно, като че ли историята го е случила. Сталин, Хрушчов, Тодор Живков, унгарските събития от 1956 г., Джон Кенеди, ХХ конгрес на КПСС и целият елит на световната литература от периода се врязват в личните му събития и отношения, като заемат всъщност централно място в книгата. Левчев не е просто достоверен на предварително избрания жанр: все пак панорамен роман, макар и от спомени. Има и нещо друго. Съчетанието на жанровете в случая не ги разрушава, а прави компромис помежду им, жанров колаж. По този начин се оказва, че авторът не е жертвал нито фикцията заради факта, нито факта заради фикцията. Напротив, съчетал ги е с очевидната надежда те да се подпълнят взаимно: романът да набере фактологичен легитимитет от спомените, а спомените да получат въздействена сила от размаха на художествената реторика. Така Левчев се измъква от риска да го обвинят в подправяне на действителността, а съпричастният читател успява с лекота да го защити в подобен план пред опоненти или пред себе си.

Това едва ли е станало случайно. Напротив, двойното подсигуряване издава скрита полемичност, при това не само в отделни пасажи, но и направо в основата на произведението. И тук трябва да вметна, че читателят, който описах по-горе, е само част от визирания в книгата читател, един от двата му образа. Той е добрият читател. Другият - лошият - е този, който напада поета и отрича заслугите му, оспорва му аспирациите към златни медали за стихотворно и гражданско поведение. Той рядко е конкретен и индивидуален, най-честото му въплъщение приема неясните очертания на враждебен тандем, клика, заговор. Идеологията му обаче е ясна. Той несправедливо смята, че Левчев е конюнктурна фигура, обвинява го в принадлежност към управляващата партократична върхушка, но всъщност сам има нечиста, прагматична, безкрила и продажна душа и точно поради това не може да търпи в близост до себе си таланта, доблестта, светлината. В един по-частен план същият този поддържа Горбачов, Хавел и цялото останало множество от псевдогерои на деня.

Разбира се, този глас можем да го тълкуваме не като вписан читател, а като глас на конкурентен разказвач, в борба с който Левчев се старае да извоюва вниманието на винаги невежия и винаги прекрасен читател. Но тъй или иначе именно от състезанието с него успяваме да видим каква авангардна личност сме имали на командния пулт на литературата и при това толкова дълго. По повод на прекараните си в казармата месеци той говори съвсем като наш човек (с.45): "Социалистическата казарма и казарменият социализъм бяха нещо като минало и бъдеще, завъртени в колелото, по което стрелят на панаирите." С изненада откриваме на с.276, че още в черната за демокрацията 1968 г. той вече е вярвал в конвергенцията и е гледал на нея като на единствен шанс за спасение на човечеството ("Тази вяра определяше цялото мое житейско и творческо поведение тогава и дълго след това."). С още по-голяма изненада преди това се натъкваме на зряло метафорическо виждане по адрес на историческия ХХ конгрес на КПСС ("Дните от 14 до 25 февруари се вият в мъглата на спомените ми като някакво фантастично хичкоковско ято.... Птиците от вестникарска хартия кълвяха червата на червения Прометей, прикован към жестоката кавказка скала с верига от исторически лъжи."), на прозрение в унгарската трагедия от 1956 г. ("Будапещенската покрита гара... зееше огромна и тъмна, но не като паст, която иска да те погълне, а по-скоро като уста, която иска да извика нещо в кошмарния си сън и не може."), както и на специално еретическо одобрение към личността и делото на Имре Наги ("Той се откъсна от живота, за да остане по-близо до своя народ.") Изненадата се откроява особено отчетливо на фона на стихотворението "Октомврийски стихове", което публикува във в. "Народна младеж" на 4.ХІ.1956 г. - и което получава похвала от Васил Колевски в статията му "Поезията на най-младите"⁷³ за това, че е "едно от малкото стихотворения в целия наш печат, посветени на събитията от този период". Т.е. на унгарската тема.

Вярно, поетът не изразява открита подкрепа към съветското нахлуване в Унгария: той само предпазливо благодари на "тревожния октомврийски дъжд" задето буди гражданската му съвест и избистря гражданската му позиция⁷⁴. Вярно е и това, че възгледите на даден човек могат много да еволюират през времето. Плюс това Левчев не крие, че в книгата представя днешното си лично пано от идеи и нагласи, а не синхронното с този или онзи момент от миналото - особено добре свидетелства за това част от втъканата в сюжета хроника, която се състои от имена и събития, изкоментирани с очевидно ретроспективно знание.

Но Левчев ни е спестил подробностите около еволюирането. Без въобще да споменава как, защо и дали е мислил, говорил или писал нещо друго по даден въпрос, той изведнъж скоква в новия си възглед, без да го мотивира и без да опровергава или оправдава предишните. Няма страдания, няма прозрения. Възгледите се споделят от него високо над плана на тръпката от триенето. Натрапва ми се впечатлението, че той само ги колекционира, попълва лични албуми, в които новонамерената ценност не измества старите, а се нарежда миролюбиво до тях. Така всъщност като че ли се обогатява колекцията му от социални лица, всяко от които, освен едно, е временно замразено, но може да бъде активирано във всеки подходящ момент.

Този колекционен принцип си личи най-отчетливо сякаш във фрустрираното отношение, което Левчев демонстрира към понятието "дисидент", "дисидентство". След като знаем колко праволинейно нагоре е вървяла административната му кариера през целия зрял социалистически период, могат да ни изненадат аспирациите му към него. То го блазни и отблъсква, ръката му понякога посяга към него и го гали, без обаче да посмее да го сграбчи, понякога пък напук на всичко го сграбчва за момент и се оглежда предизвикателно наоколо, колкото да покаже, че не го интересува кой какво ще си помисли. Наглост, когато се чувства в безизходица, във всеки случай не му липсва. В един от пасажите по адрес на ранния, още неемигрирал Георги Марков, комуто явно не може да прости едно по-сетнешно изобличително писмо-отговор⁷⁵, той заявява буквално следното:

"Мисълта на Джери танцуваше на ръба на позволеното, но никога не падаше в пропастта. В последна сметка творбите му се оказваха изключително жизнеутвърждаващи, сиреч политически правоверни.... И тогава, когато вече мнозина от нас се доближаваха до състоянието, което щеше да бъде наречено дисидентство, блестящият Джери Марков като че ли се отдалечаваше от него." (с.264)

За сложния танц между Марков и соцконюнктурата думите са верни, макар и не оригинални - сам Марков подробно и откровено се спира на въпроса в "Задочните си репортажи". Левчев обаче отминава с лека ръка факта, че той самият впоследствие не написва свои "Незадочни репортажи за България" и не плаща с нищо за "доближаването" си до дисидентството. Някак несериозно излиза да слагаш знак за равенство между твой неоповестен политически възглед и оповестен възглед на друг човек само въз основа на принципното сходство между възгледите. Разликата между двата е всъщност огромна и решаваща, защото в областта на политическата позиция явното поведение стои над спотаеното мнение.

Изобщо, идеологическото непокорство и адекватното му поведение имат в съзнанието на Левчев доста подменен вид. На него като че ли постоянно трябва да му се обяснява, че, да речем, едно пиянско трошене на чинии и чаши заедно с Джагаров не може дори хипотетично да се приеме за дисидентство, че няколко месеца кротък престой в затънтено кътче, та бил той и принудителен, не го правят неудобен чак като екзарх Стефан за тоталитарните власти, че отсъствието на името му в прословутата реч на Тодор Живков от 1963 г. не означава непременно "завоалирана критика". Но Левчев си дава сметка за тези неща - той не вярва в тях, а ги пробва. В позицията му се усеща фрустрирано желание за предводителство и в същото време мъка, че поради обвързаността си с властта от миналото не може днес да яхне актуалната вълна, от позицията например на дисиденството. Иначе е напълно годен за дисидент, подготвен е и не би се скандализирал от някое свое дисидентско мнение. Липсва му само едно качество, но то пък не може да се коригира, защото е ретроспективно - качеството да е бил дисидент преди 1989 г.

Явно поради тази невъзможност така ненавижда Горбачов, Хавел и другите фигури от периода на перестройката. Ако беше последователен, щеше по-скоро да ги обича, да се радва, че това за което се е борил най-после е дошло. Но не: "На годишнината на Ана Зегерс... Горбачов все още благославяше ГДР под стената. А ако мислиш, че днешният черен шенгенски списък е по-малко позорна стена, ще ме разсмееш" (с.165). Или: "Миналото още веднъж победи бъдещето. Париж роди новите терористи. Прага - новите дисиденти, готови да станат президенти." (с.277). Едно фрустрирано властолюбие му пречи да види, че обвинява Хавел в амбиции аналогични на своите, пречи му да каже поне с половин уста, че Горбачов, каквито и да са кусурите му, все пак  направи нещо, докато той самият само крепеше системата.

Предишното поколение е поколение на верска митология, неговото прави опит да превърне верската митология в държавна. Но всъщност той не обича да играе на действителност, а на литература. Литературата му е рязко по-важна, отчасти като вътрешна същност, отчасти като система от стратегии. В този план е интересно да хвърлим бърз поглед върху "Убий българина!", първия му мемоарен роман, който излиза в края на една друга епоха - през 1988 г. Разликата е особено симптоматична с оглед на доста интензивния му поглед към дисидентската роля. Тук дисидентството липсва. Преобладава, напротив, характерният точно за 80-те години охолен цинизъм на привилегирования социнтелектуалец. Времето е късно, но е все още социалистическо, Горбачов и Тодор Живков съжителстват на рампата. Правилата на конюнктурната игра са по-свободни, могат да се разтягат дотам, че да включват интерес към географията и културата на западния свят, стига да оставяш тук-таме свидетелства за принадлежност към източния. Левчев спазва правилата. В реториката му няма отявлени партийни възгласи, а само дежурни идеонамеци, често пъти по тарикатски двусмислени или завоалирани. Останалото извън автобиографичния план и скучния му българо-исторически фон са кокетства със забранени, редки или недостъпни западни теми и данни. Ето как той описва впечатленията си от един италиански карнавал: "На другия ден аз се спуснах по Оторут де солей чак до морето и преминах в Италия [това салонно четиво е предназначено за оскотялата от задължителна затвореност българска публика! - В.Т.]. Това беше в края на карнавала. Сбогом, месо! Здравей, плът! Здравей, безумие!... Може да сравнявам немските, френските и италианските маски. За германците като че ли това е малко илюзия за равенство и свобода. За французите - игра-изкуство да се върнеш в детството. За италианците карнавалът е страст и черна магия" (с.60-1). Ето как пък се докосва игрово правоверно до темата за разделянето на света след Втората световна война, хитроумно обигравайки различните смисли в думата "огън": "И една желязна завеса като на сцената на театъра се спуска, за да не премине огънят от Изток към публиката на Запад" (с.137).

Иначе Левчев обича думата "идеализъм" и производните й. Тя определено е сред приоритетите му и той я повтаря непрекъснато, особено в самооправдателни контексти. Когато го назначават за заместник на Георги Трайков в управлението на ОФ - организация, създадена на принципа на играта "Монополи", като заместител на властта за изхвърлени от нея стари соцреволюционни грешници, - той, при все че не си прави илюзии относно мястото, коментира пряко логиката на собственото си изложение (с.397): "Разбирах, че ми прилагат стария революционен похват - да натовариш един млад идеалист с отговорности, за които той няма дори представа. В моята раница ли се падна страшният жезъл?" Друг път заключава автогероично - след хитровато наивната реторика на въпроса защо с всичките си идеали комунистическата партия е допуснала такъв низ от насилия, - че "краят на идеалистите почти винаги прилича на ритуално убийство, на дивашко жертвоприношение" (с.478). И не на последно място идва правият монолог: "Дори когато отричахме цялата скверна действителност, правехме го в името на своя 'чист и свят' идеал. Ние създавахме прецедентите на дисидентите, доколкото ги е имало по-късно."

Единственото позитивно нещо, което може да се види в последния цитат е, че Левчев все пак държи в съзнанието си близо едно до друго понятията "дисидентство" и "идеализъм". Натам води всъщност аргументацията му, че и дори подборът на думите - да се внуши на читателите, че каквито и грешки да е правил, той е идеалист, а това на практика означава ако не "дисидент", то поне "почти-дисидент". Тук разбира се има евтина демагогия. Иначе се оказва, че в епохата на зрелия социализъм културата в България е била ръководена от неколцина видни дисиденти, които плюс това вероятно за маскировка на дисидентството си участват я като дейци, я като клакьори в кампанията например срещу Солженицин. Струва си обаче да видим кои все пак са приоритетите за Левчев, на кои стойности залага дори когато умишлено подмята, подменя, манипулира.

Основният приоритет, както вече загатнах, е литературата и това не трябва да се изпуска от внимание. Левчев има страшна идентификация с литературата като идея. При всяко положение той я поставя над действителността - за това свидетелства например честотата на метафорите, които при него в много случаи заместват описанието и преценката. Другите "топли" представи, с които се чувства свързан - тази че е идеалист и тази че е избраник - са й подведомствени, пряко следват от литературния му идентитет или пък са подстъпи към него. В този контекст "идеалист" горе-долу означава човек, отдаден на идеите и в частност на литературата (а не, да речем, на вещоманията), а "избраник" - човек, особено успешно отдаден на идеите и в частност на литературата. Такъв е явно вътрешният му тълковен речник.

Въпросът е, че при Левчев е очевиден частният материализъм, който той си гради точно от идеите и литературата. Защото ги овеществява, осребрява ги. При него няма губещ социален ход, няма стъпка надолу по йерархичната стълбица, рискът е само пирует на словото, мах с фокусническата пръчица, вживяване в съществуващи сюжети. Героизмът, който си приписва, е бутафория, система от салонни фразеологизми, почерпани от класиката, както и от референтния опит на предишното поколение, добавъчно естетизиран от по-доброто му в сравнение с тях образование. Заедно с още няколко тематично-стилистични мотива, това са все инструменти и стратегии на властта вътре в сферата, на която той държи и към чийто връх се стреми.

В неговото съзнание който и да е човек или проблем лесно може да стане литература, особено пък ако сам участва в нея. Добри Жотев, поетът-партизанин, който свири на цигулка, "се изтегля като собствения си лък по струните на живота, изтръгвайки трепет и звук, неопитно и прекрасно" (с.31). Литературни стават под опеката му и фактите от световната и лична хроника. Ето за 1968 г. (с.290):

"Американският атлет Дик Фосбъри даде името си на нов стил в скока на височина - гръбен. От олимпиадата в Лондон царуваше стилът хорайн - коремнопретъркулващ. Преодолявайки височините, ние се търкаляхме по корем. И ето, че омерзеният човек намери нов начин за постигане на висота - да се обърнеш с гръб към летвата, с гръб към идеологията, с гръб към политиката..."

Тази трогателна метафорика извежда Левчев в собствените му представи на царския път към идеализма - а именно, към шанса да си нахлузи на лицето маската на аполитичен поет-наивник (той твърди и на други места, че политиката всъщност не го интересува: "Само в Клуба на журналистите по традиция се дрънкаше и за политика. Тя ми беше чужда и скучна по онова време. Но се правех, че участвам и аз в бистренето", с.54). В днешния контекст това може да прозвучи естествено и правдоподобно, пък и се връзва с представата за захласнатия романтик. Странното е само в това, че този простодушен и здравословен аполитизъм се появява в контекста на момент, предшестващ с две години Втората национална конференция на СБП (ноември 1970 г.), когато пък Левчев заявява в речта си съвсем неметафорично следното: "Днес политизирането на световното изкуство е по-ясно и по-остро отвсякога.... През последните години много наши поети се озоваха в по-малка или по-дълбока творческа криза. Струва ми се, че в почти всички случаи главната причина е непотвърждаването на гражданската позиция. Обратното, онези, които се задържаха на стремената, успяха главно поради будната си политическа чувствителност."⁷⁶ Простодушната наивност тук поизбледнява и на нейно място се очертават контурите на двоен стандарт.

В същата тази доста важна реч Левчев картографира и поетичната територия на страната, според изискванията на момента. За него перспективни поети се оказват Петър Караангов, Първан Стефанов, Слав Христов Караславов, Никола Инджов. Константин Павлов и Стефан Цанев въобще не са споменати. В този пасаж той, държа да подчертая, просто отстранява доскорошните си приятели от участие и съперничество в борбата за литературния връх. Няма как. Предстои най-бляскавото десетилетие в кариерата му.

Точно в литературния си аспект - а друг аспект той кажи-речи няма - идеализмът на Левчев демонстрира всъщност имперската си параметрика. В него е заложен мотивът за изконното неравенство между хората, за единствения избраник, за националния бард. В тази своя тезисна инерция той е утвърден от една страна от цялата традиция на българската литература, която постоянно строи от литературния канон родово-патриархални структури (амбицията му следователно не колекционира скрупули и рицарски жестове). В по-нов план обаче го увековечава и митологията на късната ни социалистическа култура - най-общо казано, Людмилината мечта.

На тази мечта Левчев отделя солидно място в книгата си. Тя му е извънредно близка и представлява за него може би най-голямото приближение до идеята за нещо свято, до идеал или Библия. Още през 70-те години Людмила Живкова започва да свиква подбрани български интелектуалци (политици и културни дейци) на редовни "петъчни разговори", където те имат възможността да се изказват съвсем свободно за недъзите на системата и за мерките, които трябва да се предприемат в интерес на нейното коригиране. Този импулс към управленско планиране се съчетава с растящия в същия период национализъм (който сменя интернационализма на 50-те и 60-те години), както и с немалка доза окултно-мистичен детерминизъм, подхранван основно от индуистките пристрастия на самата Людмила, отколешната руско-православна традиция и многобройните срещи и разговори на членовете на групата с баба Ванга.

Групата неизбежно води херметично битие, отчасти поради страх да не изтече опасна за нея информация към партийното ръководство. Друга причина е крайният месиански елитаризъм, с който се зареждат членовете й. За самите себе си те явно са бъдещата жреческа каста на една параимперска българска държавна структура. Левчев споделя общата мислоформа. Кой знае в какви едри очертания си е мечтал за поприще на велик държавен бард (не случайно отделя толкова много страници за да опише близостта между президента Кенеди и поета Робърт Фрост) и колко нищожни са му изглеждали представите за простосмъртна етика и честност. Той не е без идеали, но идеалите му не излизат извън сферата на личната реализация. Твърд прагматик е, но в духовната сфера, там където липсата на предметна обективация може да обърка прагматизма с идеализъм. Във всеки случай изказванията, които прави през този период⁷⁷, имат нулева познавателна стойност и максимална властова функция. В словото "Домът на силата", произнесено по повод 1300-годишния юбилей на държавата, изразите му са харизматични, жречески, национално-споечни:

"В този тържествен миг аз изпитвам почти физически присъствието на всички българи от всички краища на света, от всички поколения и даже от всички епохи, както и неразривната ми връзка и съпричастие с тяхната съдба, горчива или славна. И въпреки това аз се чувствам изповедно сам пред родината като син, дошъл да целуне ръката на майка си за нейния рожден ден." (с.21-2)

Това, честно казано, е преди всичко лоша литература, тройно препечен екстракт от местния националистки дискурс, водещ началото си още от ранното възраждане и съчетан с малко социалистическа архитектура, античност и Рьорих. Другите му слова - за Паисий, Околчица, Яворов, Ботев - не правят изключение. Ето за Яворов: "Краят на Яворов напомня падането на Икар. Строшени са крилата, окаляно е челото. Спирането на сърцето му предизвиква страшен тунгуски взрив, подир който останаха толкова загадки, спорове, страсти, легенди..." (с.49). С тази своя източно-антична стилистика Левчев всъщност влиза в изконната българска традиция да се изрича с високопарен тон тривиалното. Но то все пак е жреческа реч, а за един жрец не е задължително да бъде оригинален.

В края на юли т. г. Невена Стефанова го упрекна от страниците на в. "Култура", че като виден администратор на литературата е действал най-вече за собствена прослава, осигурявайки преводни издания на стихосбирките си навсякъде по света. Левчев незабавно и остро й отговори в доста по-масовия в. "Труд", че за нито едно от тия издания не е отишла държавна пара, че чуждите издатели са поели инициатива заради поета, а не заради чиновника. За държавната пара не споря, може и да е така. Но ме възмущава лекотата, с която той прескача в облика на поета, когато го обвиняват в качеството му на администратор. Наивно и нагло е да убеждаваш хората, че в онова централизирано време, когато си оглавявал Съюза на писателите, си се разхождал из света просто като свободен поет и че само така са те възприемали тези перфектни чиновници западните издатели. И въобще не са се сещали, че да издадат, макар и със свои средства, стихосбирка на фигура от такъв учрежденски ранг, всъщност може да се окаже доста перспективен ход. Една държавна бюрокрация може да се отплати за услугата по много начини, не само с пари.

Левчев си отрежда по този въпрос странно пасивна, обектна роля: един вид, търсели са го почти само него като поет и той бил принуден да се подчини на обективната тенденция. Не съм съвсем сигурен, но може би той иска да ни каже, че през целия период на административните си възможности не е могъл да уреди между собствените му стихосбирки да се препоръчат за превеждане в чужбина и томчета например от Иван Радоев, Константин Павлов, Биньо Иванов. И да се финансират. Защото всички те са били през периода само поети, а в международния обмен дори на литературни стойности участват главно чиновници, които най-напред забелязват, разбира се, другите чиновници. А пък да приемеш някои поети след дълго отлагане в Съюза на писателите, да ги хвалиш в лични разговори и да ускориш излизането на някои от стихосбирките им е като цяло добро дело, но не е достатъчно за човек, който е представлявал основната част от фасадата на една изолирана национална литература.

Левчев има навика да подозира критиците си, че го отричат като поет. Това е при него отдавна автоматизирана реакция. А никой не му отрича таланта, колкото и да може да се спори докъде точно се простира реализацията му. Когато приема похвали, той ги приема с целия себе си, но когато някой отправи реплика срещу него, независимо за какво, той се скрива зад маската само на поета. Така беше и в края на 1989 г., когато сваляха Тодор Живков от поста му. Така е и тук-таме из "Ти си следващият". Впрочем заглавието е интересно и ми се струва, че е поредният му опит за демагогия. На него ли именно трябва да се обяснява, че с падането на властта, която го качи върху купола на националната литература, падна и възможността която и да било власт да произвежда фигури от неговия тип? Това поне не е лошо.

⁷²Един от многото примери (с.206): "Годината, започнала със смъртта на Фрост [1963], украси своята черна корона и със самоубийството на болезнено чувствителнатапоетеса Силвия Плат. (Тя летеше към небитието, когато на 16 юни Валентина Терешкова стана първата жена космонавт)."

⁷³Литературен фронт, ХІІІ, 24, 13.VІ.1957.

⁷⁴"Позиция" е ключова дума за онзи период и заслужава много повече внимание, отколкото мога да й отделя тук.

⁷⁵Вж. Георги Марков. Литературни есета. София: Бълг. писател, 1990: 105-10.

⁷⁶Любомир Левчев. "Политизиране на поезията". В: Настъпление на мечтите. София: Профиздат, 1982: 101-4.

⁷⁷Събрани в: Любомир Левчев. Казани думи. Съст. и предг. Атанас Свиленов. Варна: Георги Бакалов, 1983.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!