Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]

Романът на А. А. Милн „Мечо Пух“ традиционно е класифициран като „детски“, но представлява еднакъв интерес и за възрастни, тъй като оживелият в него приказен свят е тип проекция на човешкото „възрастно“ общество. Голямата Гора (като характерен елемент на вълшебните приказки) е топосът, в който се случва „Светът Пух“¹, тя го определя „териториално“. Но този свят е ситуиран не само топосно, а и ценностно-хроносно — това е пространство в детското. Това обаче вече не е консервативният свят на детските приказки, където всичко е регламентирано и отклоняването от схемата е рядкост. „Светът Пух“ е контаминация на далечното „едно време“² (дори тази клиширана приказна формула е префункционализирана — „Едно време — отдавна, много отдавна, чак около миналия Петък — Мечето Пух живееше сам-само в една гора под името Сандерс“³) и Новата, Модерната епоха, в която нищо не е, каквото изглежда на пръв поглед. Този свят непрестанно се модифицира и претворява, защото детето е активен участник в него.

Във времето на разрушение и несигурност, романът на А. А. Милн съгражда свят, който наподобява идеалната, утопична „държава“ на Платон, в която всеки поданик е добър. Различни са тези „поданици“ — Мече с Много Малко Мозък, Много Малко Животно, Тигър, Бухал и т.н., но всички те са обединени и подчинени на един основен принцип — принципът на Доброто (оттам и една от дидактическите поанти на книгата). Това Добро се регламентира и институционализира във фигурата на

Владетеля

Типично за хуманистично-възпитателната интенция на детската книга, това е Човекът — Кристофър Робин. Той е притежателят и господарят на играчките; той е висшата инстанция. Той е този, който позволява и забранява в Гората, чрез него се верифицира съществуването на животните-играчки. Неговата дума е неоспорима и функционира като закон. Когато в гората се появяват Кенга и бебето Ру, на въпроса на Пух как са дошли, Кристофър Робин отговаря само „по Обикновения Начин“ и това мъгляво обяснение не е подложено на разяснение. Когато пък се появява Тигърът, достатъчно е само да обяви, че Кристофър Робин „знае“ за него и по този начин да бъде приет като „свой“. Нещо повече — признанието на детето е верифициране на аз-а и оправдаване смисъла на неговото присъствие в света: „Всъщност — си казваше Заю — Кристофър Робин разчита на мен.“ — доверието на Владетеля работи като екзистенциален стимул.

Закономерно можем да си зададем въпроса какъв тип владетел е Кристофър Робин и не поражда ли тази квалификация предимно негативни конотации ( с тиранин, властник и т.н.). Всъщност детето се приближава максимално именно до типа владетел, когото описват френските философи от 18 век — „просветения монарх“ — той е „знаещ“ (друга дидактическа поанта на романа) и добър. Той е вариация на „добрия наставник“ от произведенията на енциклопедистите ( в последната глава от „Къщичката в къта на Пух“ мечето привижда детето като „Добрия Крал Кристофър Робин“). Кристофър Робин винаги успокоява породилите се в Гората конфликти, взима правилните решения, спасява животни, попаднали „натясно“. Той е този, до когото се допитват „поданиците“ във всяка една ситуация. Основна негова черта е способността му да бъде снизходителен към недостатъците на другите ( „Глупаво мое мече!“) и да обича, да управлява „поданиците“ си с любов. Именно по тази линия — на любовта — се осъществява и отъждествяването

Владетел — Бог

Фигурата на Кристофър Робин⁴ е заредена и с демиургична функция. Той е способен да дава живот — като наименува например: „Кристофър Робин изведнъж го нарече Пух. И така си остана.“

Детето-бог е надарено и с други „свръхестествени“ възможности, като тази да „лекува“ и да създава радост: „И когато Кристофър Робин я закова ^{опашката} с гвоздейче на мястото й, Ийори запрепуска из гората, като я развяваше така радостно...“. Неговата позиция е на обладаващ „висше знание“ и затова словото му е неоспоримо. В последната среща с героите на романа ( историята с посвещаването на Сър Пух де Мечо в рицарство) на Пуховия въпрос „Къде (отиваме)?“ Кристофър Робин отговаря с „Никъде“ и „Навсякъде“ ( следва „И те тръгнаха“) — тези крайно мъгливи понятия не са обяснени — те не могат, не е нужно и не бива да бъдат обяснявани, тъй като пътищата божии са „неведоми“. Не е случайно и ситуирането на детето-бог в пространството — той обитава „най-високото място в Гората“, единственото, което по време на наводнението остава сухо и се превръща в (спасителен) остров.

Погледнат обаче през една друга оптика образът на Кристофър Робин отразява не само абсолютната сигурност и сила, но и диаметрално противоположната позиция — тази на несигурността. Защото в крайна сметка той е просто едно дете. Той не е сигурен какво точно е Северният полюс и вярва, че има също така Източен и Западен. Той е „знаещ“ и „Образован“, но не владее перфектно правописа; всъщност не е толкова съвършен, колкото се очаква от него като Владетел да бъде. Действително Кристофър Робин притежава, наред с божествените и чисто човешки качества и това е една от проявите на неговата граничност. Детето живее на раздела между два свята — този на приказките ( в които е освен зрител и участник) и този на реалния живот. От една страна той е играещ, а от друга е също толкова разигран, колкото са плюшените играчки. Гледащ е, но едновременно с това е изложен на погледите на другите. В един момент е Владетел на Голямата Гора с огромна власт, а в следващия ходи на училище, както всички останали деца ( книгата не спира да поучава). От разкрития факт на неговата човешкост може да се направи изводът, че

овластяването

протича реципрочно в двете посоки — от и към Владетеля. Защото колкото той притежава и управлява своите „поданици“, толкова и зависи от тях и в някаква степен също попада в определен властови периметър. Този тип овластяване се базира на признанието, основно за контакта между хората⁵. Признанието, Публиката, изобщо погледът на другия е от изключитна важност за „света Пух“, като за всеки тип функциониращ социум⁶. Виждайки дупката на Заю, Мечо Пух си казва: „А Заю — значи Компания. А Компания –значи Похапване, и Публика, която Ме Слуша, докато Тананикам и тям подобни...“

Какво е тази Публика, ако не този друг, чрез който аз-ът живее и в чийто поглед се разгръща възможността за комуникация и осъществяване на социум, чрез изграждане на властови отношения. В редовете на тази Публика се реализира фигурата на владеещия и владяния Кристофър Робин. Амбивалентността на този образ може да бъде най-резултатно проследена в споменатата вече последна глава от „Къщичката в къта на Пух“. В нея се случва очакваното и предчувствано „заминаване“ на Кристофър Робин ( закономерното оттегляне на Стария Крал). Това е прекрачването на границата, встъпването в пространството на реалността и скъсването с фантазмите на детското съзнание. Това е прекратяването на въобразеното властване на детето над играчките, което вече може да бъде заменено с „пълноценни“ отношения в реалния социум. Тогава момчето изпитва върху себе си какво означава инициацията ( и заедно с това встъпването в друг властови регистър, където позициите му не са така сигурни) и решава да я „приложи“ върху най-близкия си приятел — Пух. По този начин той си осигурява приемственост, която да му гарантира и памет в останалия зад гърба му приказен свят ( „Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!“). Прекрачването на границата обаче е разколебано ( семантично и синтактично маркирано с недовършени изречения и фреквентни многоточия), краят на книгата в известен смисъл остава отворен — Кристофър Робин напуска и остава в „света Пух“ ( романът отново е дидактичен — този път парадоксално поуката е насочена към възрастните, които не трябва да забравят, че съществува такова „омагьосано място“ в техния свят, където винаги могат да „си играят“).

¹ Както го нарича В.Стефанов в текста си „За едно (не)разбирателство в „Мечо Пух“

² Once upon the time в оригиналния вариант

³ Цитатите са по превода на Вера Славова, София, 2001

⁴ Самото му име препраща към божественото — Christopher — Christ

⁵ Според книгата на Цветан Тодоров „Живот с другите“ „Всяко съжителство е признание“

⁶ В „Битие и нищо“ Сартр твърди, че е „достатъчно другият да ме погледне, за да бъда това, което съм.“

Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]

© Диляна Спасова. Всички права запазени!