Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]

Един слеп

свири на чело

в кварталното кино.

И теб

ти се струва,

че чуваш

на тройка в степта необятна звънци

и виждаш дори

как мъж и жена се целуват.

Облечени в боброви шуби,

снегът ги милува...

А те са сами –

далече от хората груби.

О, колко различен

е нашият слух

и колко далече

сме с тебе сега!...

Аз виждам: разкаляна вечер.

Тъга

притиска квартала...

И знам,

че там –

зад всяка стена

и ограда –

страда

един

отхвърлен син

на живота.

Притихва последната нота

на този миньорен пасаж.

Ти още живееш със своя

далечен, загубен мираж.

Не чувстваш, че вече покоя

е само привиден. Сега

за мене дори е обида

да креташ със куха тъга,

да хленчиш, задето умира

в Испания рицар. Защо,

когато светът е миниран

със ново идейно ядро;

когато над твоите степи,

покрити от белия сняг,

преминал е пролетен ветър,

преминал е бързия влак

на новите хора, донесли

слънца от Кавказ и Урал,

и няма ни спомен далечен

от дивата степна печал.

Послушай,

и в свежия ручей

на този съсзвучен поток

умий си очите,

и гледай –

светът е широк!

Светът е в тебе и мен

и в тази тълпа,

която наричат безлична.

Но аз я обичам,

защото тя крачи нагоре,

към новия ден,

защото се бори!

Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]