Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]

Работиме много,

работим от сутрин до здрач.

Но хлеба е малко.

Но хлеба не стига, деца.

  И ваште лица

  са сгърчени вече от плач.

      И ваште очи

      са сухи и неми –

      такива големи,

      мъчително тъжни очи...

          И в тех е стаен

          ужас свиреп:

                 Хлеб!

                 Хлеб!

Послушайте, малки,

послушайте, мънички мои, –

така е днес,

наверно било е и вчера.

  И аз, понеже нямам храна,

      понеже нямам с какво,

          ето на:

                 ще ви нахраня със вера. –

Ще дойдат години

  и ний ще ги стигнем водите

     ще впрегнем в бетонен ръкав.

          Не ще ги изпуснем, нали?

                  Ще ги впримчиме здраво.

                  Ще им кажем:

                  "Така ще вървите!"

                  И те ще тръгнат така!

Ще имаме хлеб тогава.

Ще имаме хлеб!

  И радост в очите ще имате,

  мънички мои.

  Имам ли аз,

  то значи да има за теб,

  имаш ли ти,

      то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде

  тогава живота.

      И днешната плесен

      ще бъде безкрайно далеко.

Ще пееме всички.

      Ще пеем, когато работим,

      но радостни песни,

      които ще славят човека.

И, ако случайно

  и аз остарея, тогава

     ще гледам от своя прозорец

       далечния път,

          ще гледам как вие се връщате,

              бодри и здрави,

                 и тихо ще шепна:

                     "О, колко е хубав светът!"

Така и ще бъде!

А днеска оскъден е хлеба.

      На вашите майки

      гърдите са сухи сега.

Да хленчим – не ще ни помогнат

и хленч не ни трябва.

Но мен ме притиска

      жестока, дълбока тъга. –

За вашто "сега"

е горест стаена във мен.

Ала

  не бойте се, деца,

      за утрешния

                ден!

Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]