![]() ![]() ИсторияКакво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници? – Ний бяхме неизвестни хора от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които миришеха на лук и вкиснало, и под мустаците увиснали живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна, че те нахранихме с събития и те напоихме богато с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само, а вътре, знам, ще бъде празно и няма никой да разказва за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани във темпове и във агитки и нашта мъка ненаписана сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш? Живот ли бе – да го разровиш? Разровиш ли го – ще мирише и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали, на завет някъде до тръните, а майките лежали влажни и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен, жените вили по задушница, изкарвали плача на песен, но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали, се потехме и под езика, работехме къде що хванем, работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи: "Така било е и ще бъде..." А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато и търтвахме навън, където една надежда ни докосваше със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато в задръстените кафенета! И късно през нощта си легахме с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!... А тегнеше небето ниско, свистеше въздуха нажежен... Не мога повече! Не искам!...
Но в многотомните писания, под буквите и редовете ще вика нашето страдание и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно живота с тежките си лапи направо по устата гладни, затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем, когато краднем от съня си, парфюмен аромат не дишат, а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди, не ще дотегнем и с клишета на томовете ти грамади, натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости на тях – на бъдещите хора, които ще поемат поста ни, че ние храбро сме се борили.
![]() ![]() ![]() |