Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]

(Из Хайне)

І

Главата си аз всякога държа високо,

душата ми е горделива, кораво е моето сърце,

ала и самият цар да хвърлеше на мене своето око,

и пред него не щях да наведа моето лице.

Но пред тебе, моя майко – да ти кажа право, –

колкото и да съм горделив, зъл и неукротим,

пред тебе се укротява моето сърце кораво,

и аз съм от свещени трепет удържим!

Духът ли твой тайнствено смирява

моят горделиви нрав – твоят дух свети и високи,

който в най-високите неща смело проникава,

като молния лети и в душевните тайни дълбоки.

Аз треперя, когато си припомня

колко пъти съм аз униние и мрак

поселявал в твойта душа, о, майко,

в твойта света души, която ме обичаше така!

II

С болна душа се разделих от тебе:

искаше ми се всичката земя да обходя,

искаше ми се на нея любов да найда

и на тая любов да отдам и сам себе.

За нея аз навсякъде, навсякъде ходех,

по всичките врата тропах аз с печал

и трохици любов, като просек аз просех –

но всеки ми е ненавист злобно подавал.

И се аз вървях, търсех само любов,

търсих навсякъде, а ниде не найдох,

и най-после при тебе, дома, о майко,

печален и болен аз дойдох.

И излезе ми ти насреща и ясно

в твоите очи, моя майко, видях

всичката любов, която аз жаждах

и сe търсех така дълго и напразно!

Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]