Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]

(Из Т. Шевченка)

Защо ми са черни вежди,

защо – черни очи,

кога не съм в младостта си

весело девойче?

Моите млади годиници

напразно пропадат,

очи плачат, черни вежди

от вятърът падат.

Сърце вене, като пиле

в кафезът без воля.

Защо ми е мойта хубост,

кога нямам щастие?

Тежко ми е на този свят

без род да живея;

свойте люде ми са чужди –

сама сълзи лея;

никой мене не попитва

защо плачат очи;

няма кому да разкажа

що ми сърце рачи,

защо сърце, като гълъб,

ден и нощ ми гука;

никой него не запитва –

„То е чужда мъка!”

Чужди люде ме не питат –

а и защо да питат?

Нека плаче сирачето,

нека младост губи!

Ха, плачете, сърце, очи,

дорде не заспите,

по-високо, по-жалостно,

да ви ветри чуят,

да понесат буйни ветри

през синьото море

тия тъги до млад юнак,

за негово горе!

Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]