Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]

Било време – българинът

бил е господарин,

повелявал на гърците,

бил е свой стопанин.

Треперела Византия,

плакала Маджарска,

развявал се лев български

по Унгаро-Влашка.

В старо време в България

свобода цъфтяла;

в старо време българката

сладки песни пяла –

пяла сладко, гласовито,

а сърца играли;

свирил гуслар, стари дядо,

момците слушали:

„Самуило войска сбира

с храбри юнаци;

Самуило е повдигнал

червени байряци.

Блестят, звънтят копията,

светят се маждраци,

цвилят коне отхранени,

крият се поганци.

Самуило напред върви,

като сокол сиви:

„Хайде, момци! Напред, момци!

Бъдете ми живи!

Нека знае Василий

кой е Самуило;

той е дошел да развали

това, що е гнило!”

И момците, като орли,

към Цариград крачат;

свирят гайди, реват свирки,

а конете скачат.”

Минало се, отишло е

това старо време,

остали са само мъки,

само тежко бреме!

Тамо, дека Самуило

е ловил робове,

днеска стоят натрупани

български гробове;

тамо, дека Самуило

забивал байряци,

днеска колят децата ни

турските казаци;

тамо, дека Самуило

„Свобода!” извика,

днеска турчин българите

на коли натика;

тамо, дека Самуило

гърците потресе,

днеска Митхад касапинът

българите беси.

*

Но дека е текла вода, ще тече пак, –

българинът се вече от сън пробуди,

ще стане с пушката в ръка балканският юнак

и всичките изедници ще той да осъди:

паши, везири ще молят за прощение;

на чорбаджии ще той да отмъсти,

калугери, попове ще дойдат до унижение,

и образът Самуилов ще да се освети.

Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]