Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]

(Из Т. Шевченка)

Наоколо била лъжа и неволя.

Измъченият народ мълчал;

а на апостолският престол

отоени калугер седял;

людската кръв той евтино продава

и рай за пари и на дяволът отдава.

„О, боже! Твоят прави съд е всуе,

всуе е и царството божествено твое!

Хайдуци, людоеди

правдата стъпкали –

осмеяли твойта слава

и сила, и воля.

Хора пъшкат във вериги,

а защитник нямат –

няма с кого да се вземат,

дружно да въстанат

за евангелието, за правдата,

за простите хора.

Няма с кого!... Боже, боже,

ще ли то и да бъде?

Ще ли дойде велики час

на небесна кара?

Ще ли строшим три корони

на горда тиара?

Ще разбием!... Благослови –

не за мест и за мъки, –

благослови ти, мой боже,

слабите ми ръце.

И тихите ми думи... Боже!

Щат ли да разберат!”

                Така,

в своята килия, праведни

Иван Хус мислил да разкове

измъченият народ – и чудо,

свято чудо да покаже

на слепите очи...

                „Ще се боря!...

За правдата е бог... Нека бъде!...”

И в Витлеемската капела

отива на молитва верни Хус.

Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]