Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]

Веднаж Маца била твърде много гладна,

а още повече се дояло на клетницата,

когато видяла месо, закачено на карлицата.

Тя рекла: „Трябва аз да се кача на полицата

и оттам да се нагрухам. Ами ако падна?

Ама ако и да падна, то нека да падна,

само това месце довно да си лапна.”

И захванала Маца да скача насам,

да скача нататък; върти опашката си, облизва се,

гледа лакомо. „Ех, ако на полицата сега да съм,

то не щях вече да ям мишки”, казала и напнала се,

скокнала – и пух на земята! И наша Маца

погледала, погледала и рекла: „Това месо вонее!

Я да ида аз в зевникът и там, под голямата каца,

да си поям мишенца. От мишото месо вратът дебелее!

Това месо е студено и вонещо,

когато мишото е и меко и горещо;

а най-доброто е, че без страх го ядеш

и пред господарят си от срам няма да се наведеш.”

Такива са и хората. Кога тия до нещо да достигнат не могат.

то обично казват, че с всякого не щат да се борят.

Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]