напред назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]



Пачуерка


О, да. Поредната чуждица, ще кажете, с която някой иска отново да ви впечатли. Чийто правопис и звучене аз сега бъркам. Умишлено. Но така ми звучи по-красиво. И да, сигурно няма да сте далече от истината за суетата. С един малък , но съществен детайл. Може би самата пачуерка ще ви впечатли. Вашата си, не моята. Всеки си я има.

Поредица от кръпки, безцеремонно зашити в паметта ни. Някои забравени умишлено, други носталгично покрити с праха на времето, трети пък небрежно подритнати в ъгъла. И когато изведнъж те заемат своето място в завивката на спомените ви, усещате как картините се събуждат. Помните ли една приказка? Когато нощта настъпи, куклите оживяват...

Всъщност има и още една много съществена подробност в нея, в пачуерката. Обзалагам се,че не бихте се досетили. Няма да ви мъча повече. Да, нейната безсюжетност, както перфектно ми го каза един странен мъж. Никак не искате да повярвате, нали? Аз също. И дали наистина животът ни е наистина безсюжетен? Да, знам, поглеждате ме недоверчиво и то не за друго, а защото ние обожаваме всичко да вплитаме в логична последователност. Да, да, въпреки моите вътрешни претенции и аз принадлежа към лоното на стадото. Целите са всичко! Не е възможно да се е случило нещичко и ние на момента да не го наблъскаме зад стените и в поредицата от собствената си въображаема карма. А истинската си я изживяваме понякога без дори да я забележим. Само я усещаме и се питаме какво, по дяволите, така ни гъделичка. Дали е така всъщност? След като не вярвам самата аз в подобно безсмислие, макар и отчайващо реално? И за какво ли се ровичкам в тази безсюжетност, чийто единствен ефект ще бъде да смути мислите ви, ако обичате да дълбаете?

Глупости! Едва ли това сега е само любимата ни словесна еквилибристика. Точно така, прави сте. Ровичкам в себе си. И моята пачуерка.

Ето, това сивото с едва забелязващи се розовеещи петънца. Опитващи безуспешно да пробият. Ироничните лица, ехидно несъответствуващи на младостта им и детското у тях. Дали е само тяхна вината? Идиотските амбиции. Завинаги пропуснатите нощни бдения. И секса. И музиката. И мига. Кому е бил нужен този жадуван и натрупван интелект тогава? Или определението е съвсем друго? На мен? Да забелязвате подобна гордост в момента? Аха, няма я!

О, да, а тази кръпка никога няма да я сбъркам! Пурпурният й спомен ме обладава и сега, макар да съм я изгубила завинаги под покрова и силата на сегашната. Погледа, тръпката, желанието, страха, страстта, сълзите, въпросите, претенциите. Първите! Или откъде по дяволите да знам дали са били първите. Май нещо подобно ми се мотае от времето на ранните невинни години. И едва ли е било по-слабо, щом безсънието отново е съпътствало тези неосъзнати детски мигове. Само целенасочените действия тогава са липсвали. Децата нямат цели, те просто мечтаят.

Ето, сега съзирам и следващите петънца, които все още ми намигат безгрижно. Усмихвам им се. И мисълта за идиотските запивки ала Поручик Галицин отново ме завладява по неповторимия си начин. Цветността и лекотата им се преплитат в мен като пухени глухарчета напук на разума, който винаги съвестно ни дърпа към повърхността да не би случайно да се удавим в безпаметността на желанията ни. А пък те, виждате ли, успяват да ни потопят поне мъничко в небитието на вътрешните ни копнежи и пиянството на душата ни тайно наднича зад загубилата контрол наша тленност.

И точно толкова дълбоко ни превзема, колкото онези кръпчици, които сега с усмивка и устни докосвам. Черно-бялото им оперение ме карат да потрепервам от емоциите, които хищно опустошаваха дъха ми. Пещерата, запазила кънтящия звук на китарата. Скоростта на снега под неустойчивата преграда към крехкия ни живот. Задъханата моя жажда за победа в играта, безцеремонно нарушаваща аристократизма на хазарта, така великолепно прикрит зад страстите на най-древното усещане - да бъдеш завоевател. И омагьосващият пукот на огъня. И небитието. И отчаянието. И тъгата. И болката. И смъртта. Истинската със сигурност ще бъде по-бледа.

Усмихвам се сега иронично на ето това ярко оранжево петно, съчетало болните ми зрели амбиции и достатъчно крещящо боде слепите ми сега очи. Какво ли съм намирала там? Сигурно е било нещо. Тогава. Защото явно ми е било нужно. И което сега е нищо. Когато съм докоснала противоположното. И съм останала в него. И дали успешно нагаждаме ситуацията според собствената ни гордост? Къде е истината? Коя е тя? Въобразяваме си? Или точно обратното? И дали душата ми ще успее да даде този отговор? А и кому ли е е притрябвал той?

А... къде ли се изгуби агресивно червеното в живота ми? Когато аз тровя. И то ме трови. Тук е, няма страшно. За да ми припомня милостиво колко лоша съм била. И съм. Елементарно, но отчайващо точно казано. "Милост за живите". Имаше такава пиеса или филм като че ли. Или пък паметта отново ме захвърля в посоките на собствените ми терзания. Жестокост, и предателство, и рани , и грехове... грехове... грехове... грехове... Дали някога ще се науча? Да бъда такава, каквато съществувам в съзнанието и усетите си? Дали само ще си въобразявам колко съм фамозно добра и неповторимо нежна? И докога ще се възгордявам от човещината си? Докато в следващия миг типично по човешки ще забивам ножа на безчовечието! Смътен спомен сега бликва у мен. Не, не, не е мой. Приказка една бях чела. И там, на везната, докато един човек примирено и с надежда очакваше истинския съдник да произнесе истинската оценка за самия него, бяха поставени всички добрини, сторени в живота му. А от другата страна - само една сълза. На случаен слепец. Просяк. Когото този човек бе възнаградил с тенекиена монета. Вместо злато. За да се нахрани. Помните ли я? Не? А аз да. Едно зло. Само едно. Но стига да затрие всичките ви усилия в стремежа да направите поне към финала перфектна сделката, наричана живот. Защото ние правим това, нали? Сделка! Пазарим се. И алчно очакваме да получим повече, отколкото сме дали. Докато възмутено твърдим обратното. Да живее интереса!

Сега... мълчаливо гледам млечно облачната, преливаща бледо лилава, и безумно красива тюркоазена кръпка. Отдаване. Пълно. Само това. Без въпроси. Без условия. И това го е имало. И го има.

До къде стигнах? Пачуерката отдавна свърши, а кръпките продължават да се нижат.

Да, тази последната е извън него. Все още. Както всяка последна. Кръвта още не е засъхнала по нея. От избодените ми пръсти, докато я пришиват. И още го правят. Докато в нея се раждат, и избухват, и преливат, и сливат, и умират всички невероятни багри, докоснали дъха ми до този миг. И продължават. И повече. И още. И онези, несъществували никога до сега.

Парят следите им. Разтварят се в това петно и сътворявят поредната несътворима въображаема непреходност. До следващата преходност, нали? Дали?

Ако успявахме както лесно умуваме, така безпроблемно и да се подчиним на смисъла на цялата тази житейска мъдрост, би било безобразно лесно. И отвратително грозно.

Не искам. И това е!

Да, добре, ще се размие във времето и тази кръпка. И ще се присъедини към онази, другата купчина. Знам. Нали така казват мъдреците? "И това ще отмине". И нима аз съм изключение от всемира? Следва усмивка от ваша страна и правилно. Но нека тя поне е обичлива и топла. Незаслужената снизходителност само ще ви застигне рано или късно като бумеранг.

Един мъж някога ми бе казал: "Погледни назад в миналото си, за да видиш как си живялa. Погледни спомените си, защото те имат какво да ти кажат. Събери усмивките си в кутия, за да знаеш къде е щастието ти. Нарисувай живота си, за да можеш да поправиш грешките." И още неща ми е "казвал" той тогава - точно толкова много, колкото трае едно безвремие.

Само дали е така ? Сигурно отново греша. Но...

Ако видим как сме живели, дали тишината му няма да ни оглуши? Или блясъка му ще ни причини опустошителни щети? А ако спомените мълчат? И дали знаем когато сме били щастливи, дали сме били? Или пък пронизващата болка ни е правила точно толкова живи, с колкото се съизмерва щастието? Защо е нужен рисунък на нещо отчайващо забравено, чиито цветове са избледнели до степен на невъзстановимост? Нима ще успеем да замажем грозно зеещите дупки? Нужно ли ни е? Ако е, тогава защо се питаме изобщо? И реставрацията дали доволно ще потрие ръце при мисълта за бъдещата ни непогрешимост? Или точно тя ще ни спира винаги в порива към мечтите? А ако тя е фалша, а онова, отчаяното безумие, теглещо ни към пропастта на душите ни, е истинското? Безумие ли казах? И така ли се нарича вече истината? Или безверието? Мъдростта? Или мъката? Отговорността? Или избора ? Няма лошо. Тогава какво?

Ако. Дали. Как. Но. Не. Да. Защо. Страсти. Пари. Секс. Слава. Суета. Време. Болка. Липсваш. Обичам.

Пароле, пароле, пароле.

Поредната чуждица. Освен мелодията, която сигурно сега леко започнахте да тананикате. Но зад нея не се крият просто думи, а това, което дълбоко се е свило и леко се подиграва на собствения ни идиотизъм, докато необезпокоявано се самосъжалява, и тлее, и блика, и умира, и кипи, и гори, и просто живее. Доколкото и както умее.

Отдавна не ме слушате, нали? Харесва ли ви вашата си пачуерка? Там сте сега, знам. Мълчаливо гледате острите ръбове, неизгладени дори от времето на онази картина, докарала ви до състояние на безпределна болка. Докосвате с усмихнати длани ето тази кръпчица, донесла ви толкова щастливи искрици в очите. Целувате само с дъх петънцето, което ви е карало да умирате. Прегръщате със сълзите си следващото, което ги е предизвиквало до степен на непоносимост. И...

Спрете! Недейте. Това е само пачуерка. И нека само ви топли. Макар и безсюжетна и безполезна, тя го умее. Само това.

По-високо, не ви чух? Не ви стига? Какво, и на мен също? Знам! Пак ни е малко ВСИЧКО!

НАЛИ?

 


напред горе назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух