напред назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]



Ирис


От огледалото нелепо го гледаше един непознат. Сенките, неизлекувани от съня и вкоренени сякаш в стоманеното лице, стояха непокътнати. Така, да нажежават достатъчно силния и драматичен нюанс, присъщ му във всяко действие.

Пръстите небрежно докоснаха лицето, потъмняло от умора и укоризнено напомнящо за безхаберието към него самия.

Искриците изскочиха от тъмното, пламнаха и нахлуха рязко в собствената му цитадела.

Интересно, дали имаше идея колко нюанси разкриват, когато непослушно изплуват от дълбините? И разбира се, обикновено в най-неподходящия момент. Друг въпрос е кога ли изобщо е бил подходящ. Ненавиждаше ги до смърт. И разбира се, тайно си ги обожаваше, защото те безкомпромисно въплъщаваха същността му.

И тя, тази същата, не търпеше носителя й да побеждава, когато наслоената лустросана маска на безпрецедентната му цивилизованост се свличаше до кокал и дивата природа на прабългарина помиташе вмирисаната сволоч около себе си.

Лекичко се усмихваше в миговете на самозаблуди доколко безукорно успява да владее неистовите си страсти.

Мълчаливо стаяваше дъх в момент на слабост - твърде еретична мисъл що се отнася до него, но все още бе твърде далече от постиженията на Один.

Упорито стисваше зъби и оцеляваше дори когато той я душеше почти с омраза и достатъчно самоунищожително, за да не унищожи други чрез себе си.

И сега почти се разсмя на изненадата му от появата им. Би трябвало вече да е свикнал, но последното никога нямаше да стане. Ехидността на самопреценката не прощава, само където е със строго запазена територия на допустимост. Както и самозащитата е безотказна - обикновено е така, когато си до болка наясно с горчивия привкус от падналите бариери. Устните се присвиха в ням отговор на цялото това безумие, което го заливаше в подобни мигове.

Невидимите белези прорязаха сивата тъкан. Изпаднал в безтегловност, забрави света и потушаваната често алцхаймерова лента безцеремонно се възползва от редкия шанс и завъртя сетивата му.

 

***

 

Триумфалната арка.

Гротескният в позьорството си панаир на суетата. Блатният мирис на елементарните страсти. Прозрачните арогантни щения. Калищата от Тайната вечеря. Отхапваната многократно ръка, наивно подаваща къшейче хляб, така и не се научи на мъдрост. Скелет 509 е благороден само на теория. Оплюваните мечти. Цената на почистването. Осквернените скрижали. Поредният забит гвоздей в китките. Короната от тръни. И Олимп. И присъщите му камъни, разбира се. Обикновено е достатъчно ветровито и самотно там, но иди убеждавай в това драпащите към билото червеи. Кондорите трудно проумяват тяхната психика, както и обратното. Алчното око на бездната. Изплъзващите се пръсти от ръба. Убежището. Мократа пръст на брега, попиваща милостиво цялата натрупана утайка. Всеки олтар иска своето жертвоприношение.

И Опитомяването.

Неговата религия. Разпознаваше с отчайваща прозорливост баобабите и ги изтръгваше из корен в мига на появата им. Точно така, похлупакът никога не биваше забравян, но поради една много простичка причина - единствено това би могло реално да го убие. Оръжие, чийто дамоклев меч бе неговата карма. Не искаше повече цветя! Какво ли би било впрочем той да е нечие цвете? Идеята еретично го глождеше понякога, но в крайна сметка горчиво я отхвърляше. Така и не стигна за себе си до ясен отговор кое по-убийствено ще му тежи, а всяка сила има своите гранични стойности. Дори и неговата.

И Заратустра.

Собствените тотеми и табута. Собствените селестински пророчества. Собствените откровения и понятия. Собствените вътрешни клади. Собствените бесове и демони. Ненатрапвани, трайно премълчавани обикновено. И противопоставяни на всички съществуващи догми. Е, негов си проблем, нали така? Или пък проблем на оковите? Само където пресечената им точка или по-точно последиците някак странно напомняше онази топлийка в тялото на дуралекса. Хирошима. После иди сътворявай безсмислено лекуващи оригами.

И... Даровете на влъхвите.

Носеше ги неотменно със себе си. Грижливо прибраният в куфара ланец насмешливо подсказваше непригодността му за този свят, а гребените безмилостно го осъждаха на обич. Неговата Черна шамия. Неговото разпятие.

 

***

 

Голите отблясъците на черно-бялата лента все още кънтяха из малкото останали празни пролуки на съзнанието му, когато Мисълта изведнъж драконовски отне правото им на съществуване. Просто така, без да ги пита. Тя всъщност рядко им обръщаше внимание. Имаше си важни ангажименти. И достатъчно тежък трафик.

И пирова баталност.

Вярно, арената бе твърде окупирана от конкуренти, които не се поддаваха на силата й, та затова тя бродеше по пътеките на врага. Да го усети и смачка със собствените му оръжия. Една брилянтна тактика спрямо най-ужасния й противник - онова глупавото чувство, което понякога нахално претендира да бъде чуто. И не се задоволява само с опитите си, но и с некоректни методи се опитва да заглуши железния й разум. Отвратително некоректни точно от коректност. Как да се биеш тогава с него? Не й беше нужна битка впрочем. Тя знаеше. Винаги знаеше. Какво ли е винаги да си наясно?

Една очаквана и приета загуба в победата.

И предварително отровена победа в загубата.

Всичко това хубаво, само където сляпата безпардонна самоувереност никому не прощава. Дори и на грижливо бранената, защищавана и окуражавана в здравомислието си рационалност.

Чувството просто я остави да се самообеси на стоманената си илюзорност. И докато тя суетно се оглеждаше и приглаждаше лъскавите пера на собствената си съвършеност, пропусна неговия невидим полет.

То проби алвеолите на дробовете му, причинявайки лекичко смъдене, счупи по пътя си една веничка, докато хищно изследваше кръвта му и изскочи от едно косъмче на гърдите му, което възмутено настръхна от неочакваното нападение, вътрешно едно такова. И без претенции, фанфари и аплодисменти превзе и завладя същността му.

Защото това беше неговата мъжка изконност.

 

***

 

Подобие на усмивка се появи, докато ръката му се протегна към душа, а мислите се запиляха към утрешния полет. До тук с единицата безвремие само за него и глътката непланиран озон.

Време е шоу.

 


напред горе назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух