напред назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]



Битие


Така е било винаги.

Трескаво захвърлям ежедневните си дрехи в очакване на поредния бал, в който ролята на Пепеляшка иронично е запазена за моя милост. А принца, разбира се, си ти. Виждам усмивката ти в този миг и се питам защо ли и аз залитам към тази толкова изтъркана и достатъчно експлоатирана история. Доста прозаично звучи, но дали е така? Всъщност е доста различно. Като теб самия...

"Всички щастливи семейства си приличат, всяко е нещастно по своему"... Както съм тръгнала, историята ще се превърне в цитати и перефрази. Май всичко е казано отдавна и кому ли са нужни моите думи, които аз безотговорно продължавам да хвърлям на вятъра. Някак чувството за вътрешна потребност продължава неистово да ме ръчка и аз свивам рамене. Подчинението се оказва понякога носело комфорт...

Добре, добре... спирам. Ето какви глупости ми хрумват, докато се рея в пространството в очакване на моя черен принц. Обичаш така да се наричаш, нали? Или почти така. Нюансите са точно толкова неуловими, колкото е твоята природа. Не възразявам. С едно малко допълнение. За маската. И душата. Зоро обича странните птици и винаги ще живее по един или друг начин в своите наследници...

Запалвам цигара и категорично обръщам гръб на битието. Приготвям питиетата. Къде ли съм оставила отново свещите? Никога няма да успея да бъда подредена! Една издайническа мисъл в този миг се промъква в мен като спомен от стар филм. Това не ти ли напомня нещо? Като суетня за скъп гост? Какъвто си ти тук. С мен? Домашна роба не се предвижда.

Изтиквам отровата от себе си или поне се опитвам.

Защо винаги искаме да вгорчим прекрасния десерт, който сме си поръчали от небесния готвач в миг на слабост, безцеремонно загърбвайки всички диети? Вместо да имаме това, което имаме, че отгоре на всичко и по наше желание! Да, ама не! Винаги искаме блюдото от съседната маса. Изглежда дяволски по-вкусно и различно от нашето. Нищо, че за това си разточителство сме обрали последните монети от джоба си. Какво да се прави, ще останем такива, каквито сме. Независимо от всички подправки...

Мислено слагам онази празнична покривка, която пазя само за теб. Колко еснафско, нали? Шегувам се, разбира се! Сега ще я махна. Нека бъде гола масата. И не само тя. Така, както ти обичаш. А дали зная наистина какво обичаш? Съмнявам се, въпреки смелите си декларации в обратното. Зарязвам, обаче, твърдо идеята за масата, тя едва ли ни трябва, освен като крехка преграда, която ти доста лесно прескачаш, когато поискаш. Трудно е последното.

Готово. Защо ли казвам това, когато то винаги е било такова?

Всъщност нищо сложно няма в очакването. Освен самото очакване.

Леко се усмихвам, докато ровя и избирам музиката за нас. В мен напира желание да те шокирам с една балада, заливаща ме последните дни от ефира на култовия попфолк, но оставям с лека самоирония тази ерес.

"Шампанско и сълзи"... Смешно, откъде ми хрумна това. Ти шампанско не обичаш, а сълзите са само обичайния привкус на самоизмама в стремежа си да бъдем все още живи...

Машинално се спирам на Вагнер. После иди отричай подсъзнателното.

Питам се мълчаливо какъв ще бъдеш тази вечер - рицар, скитник, пират, мохикан, хипар, монах, кинозвезда, просяк, шейх...

Как ще нахлуеш - тихо, цветно, уморено, студено, усмихнато, безразлично, отнесено, ядосано, тъжно, бурно, бяло?

Усмивката ти дали ще бъде истински усмихната или отново ще видя нейните безбройни превъплъщения, криещи същността на черния принц?

Какво ще прозира в погледа ти - самота, красота, вина, гордост, суровост, отдалеченост, тъга, щастие...?

Защо, какво, как, дали, нали... Въпроси, въпроси, въпроси...

Да ме питаш защо си ги задавам, когато просто трябва да изчакам своето време, за да усетя отговорите. Дали ще имам минутка за последен щрих върху грима си и непретенциозния тоалет? Познавам добре изпитателния ти поглед. Плъзва се привидно небрежно под веждите, но улавя всяко несъвършенство. И когато го съзре, докато пурата ти дими, присвитите ириси невидимо, но и неизлечимо заключват в себе си чувството за нарушена хармония. Твоята. Пак говоря глупости, нали?

Кога си дошъл?...

Потънала в теб, дори не те видях. И въпросите изчезнаха. За следващото утре, което ще може би някога ще дойде. Уханието на присъствието ти превзема пространството. Лавината със сигурност не опустошава повече.

Чувствам как ме поемаш на глътки, бавно, докато вкуса ми не те опияни достатъчно, за да ме отпиеш на екс. Знаеш, ще има и следваща чаша. А ако няма? Нищо, тогава просто всичко е било премерено и определено. Какъв смисъл има така или иначе тогава да се пести, след като ще свърши рано или късно? А ако няма край, тогава защо e нужно глупаво скъперничество?

Няма страшно, има още!

Дъното и аз не го виждам. Знам ли, бутилката може би е с твърде тъмен цвят и ревниво не ме допуска до своите невидими тайни.

Ако я счупя, дали ще разбера?

Тук си. И преливаш. Епизодът от романтичен филм избледнял се втурва по следите на черно-бялата лента на очакваното разочарование, после неразумно се разбива във вълните на екшъна под ритъма на тежкия рок, почива си в леденото мълчание на трилъра, опитва да се усмихне самосаркастично в черната комедия, полита към фантастиката без да иска разрешение...

Догонвам те задъхано, често мълчаливо. Успявам. Засега.

Секундите, откраднати от твоето време, понякога тежат като дамоклев меч. Ето, сега ще свършат. Още миг, и още един... и още... и... Идиотка! Та ти си все още тук! Защо, по дяволите, търся сама болката? Защо само нея имам талант да усещам? Облекчението ме залива като вселена...

Отново избързах.

С всичко.

Всъщност питието отдавна привърши. Играя си леко с празната чаша, в която утайката там, неусетно преминала в моето собствено съзнание, укоризнено ми подсказва желание за още опиянение. Няма да стане, стига й толкова.

Мълчаливо запалвам последната цигара за тази вечер. И този бал. Димът забулва погледа ми, в който се изгубват искриците в очите ти, нетърпеливо очакващи да идат там, където принадлежат. Изгрева на светлината те очаква. Усмихнато ме целуваш, докато душата ти няма търпение припряно да хукне и да дири миговете, за които си създаден. Чувствам как протягаш длани към тях, за да ги уловиш. И да потънеш в откровението на твоя живот.

Обръщаш се към мен тихо.

Знам, знам. Знам!

Устните ми те галят с песента на лебеда и се сбогуват с теб, докато без думи ти прошепват неискани обещания.

Дванадесет часа е.

Иди.

Така е било. Така и ще бъде.

Винаги.

 


напред горе назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух