напред назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]



Момиченце, момиченце, дай си ми зъбките


Всяко дете има мечта, без която вижда живота си генерално и фатално обезсмислен. Е, моята беше съвършено тривиална. Исках куче, и точка. И то не какво да е, а голямо парче. Друг момент е, че на мен и малко не ми се предлагаше, но аз не пропусках да рекетирам чрез своята (до смърт наранена и страдаща) душа родителите си и да мрънкотя във всяка една подходяща ситуация.

Очевидно сърцераздирателната драма бе разтърсила подобаващо баща ми (или по-вероятно му бе писнало на калинката да опявам едно и също, да не говорим, че татковците категорично са “меки Марии” спрямо дъщерите си) и една светла вечер у дома бе домъкнато дребно помиярче, със спорно родословно дърво... За нещастие размерите му бяха далеч от каракачанка и дали от подсъзнателен фройдистки комплекс, или от прекалено обременен и неволно проагитиран мозък – тук психолозите имат тежката дума, мъникът бе кръстен от мен, един Бог знае защо точно пък на него, на всяващия респект (особено с ръста си) политик Джими Картър.

Не съм сведуща по въпроса доколко е бил гушкан бившият президент на Щатите, но горкият Джими бе до такава степен прегръщан и мачкан, щото дори и майка ми (апропо, баща ми изяде колая за това си деяние в достатъчно грандиозни мащаби) се притесни за жизнените сили на хайванчето. То не беше шашкане с какво меню да бъде задоволен апетитът му, то не бяха сълзи и тръшкане ама КАК може да спи кучето ми в килера, при положение, че АЗ имам толкова меко легло, а за отделяне от него не можеше и дума да става! Пак добре, че периодът съвпадна с една от ваканциите, иначе имаше сериозна опасност да се погрижа подобаващо и за образованието на домашния си любимец.

И така, ежедневието си течеше мирно и тихо, тук-таме нарушавано от страданието на майка ми за пожълтелите (по понятни причини) персийски килими, докато тайфата, “скромни и примерни” момиченца, не реши, че трябва да разнообрази втръсналите ни “стражари и апаши” и “спукано гърне” с един романтичен филм. Така де, и ние сърце носим, пък и любовните трепети не бяха ни подминали...

Дотук всичко хубаво, но изгря проблемът Джими! Категорично отказах да го оставя сам (естествено!), но от друга страна в киното забраните бяха драстични, за разлика от тези на родителското тяло, и аз изпаднах в задънена улица. С общи усилия хамлетовският въпрос беше разрешен в полза на палето. Поради факта, че ръстът му беше особено “фрапиращ”, решихме да го вкараме в салона като плюшена играчка, без изобщо разпоредителките да го усетят. Вероятно се досещате, че решението беше стриктно изпълнено...

Мъникът имаше фантастичен характер и не ни подведе – стоеше като препариран по време на билетната проверка и ние доволни се настанихме, барабар с Джими в краката ми, почиващ кротко в найлоновата торбичка и завързан за врата с едно коланче от рокля. Къде ти екстри като кучешки нашийник...

И всичко щеше да бъде на шест, когато в най-сюблимния момент от филмовата лента – героят аха-аха да целуне най-после уж срамежливата мацка, неистов писък разкъса драматичната тишина, съпроводен с жалостивия вой на Джими, когото аз, прехласната от страстите на екрана, изцяло бях забравила и той бе използвал момента да се измъкне необезпокояван на свобода. Изведнъж вниманието на зрителите отчетливо се измести в посока на данданията и паникьосана, аз започнах да навивам коланчето. Успях за секунди да издърпам палето, което продължаваше да квичи, а жената, чиито писъци продължаваха да кънтят в салона, се оказа седяща един ред под мен фризирана лелка.

От воплите на жертвата стана ясно, че “американският президент” е взел високия ток на дамата (тогавашната мода наподобяваше мощни кокили) за дръвче, което той е използвал за задоволяване на естествените си нужди. Очевидно, обаче, Джими не се е нацелил точно и резултатът от непристойното му деяние е засегнал не само мастодонтските обувки, но и чорапите на продължаващата да оревава орталъка госпожа, и тя в отговор беше защипала с въпросните гиганти опашката на хайванчето.

Признавам – онемях! И толкова се сбърках, че изобщо не забелязвах тресящия се от смях салон, чиито децибели нарастваха застрашително. Заваляха маса съвети как да успокоя животинчето и един от тях, пред който дори култовата фраза на Коцето Коцев ряпа да яде, по неведоми причини се заби право в съзнанието ми: “Запуши му устата, бе момиченце!”.

И аз като удавник за сламка – хоп, притиснах с две ръце муцунката на горкото мъниче, което стресирано до немай къде, още повече се разквича. Съвсем ми се подкосиха краката, причерня ми пред очите, а наоколо изцяло зарязаха филма – шоуто, което изнасяхме на живо моя милост и рошавата, подскачаща и продължаваща да пишка (от уплах явно) в ръцете ми топка, бе доста по-колоритно.

Какво се случи с “американския президент” и неговата собственичка историята мълчи – все пак не е редно да се унищожават крехките детски илюзии относно сходимост между мечти и житейски реалности, но героинята на тази история и досега сънува мокри сънища, когато иде реч за определени исторически личности, които много моля, нека не се бъркат с еротичните...

 


напред горе назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух