напред назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]



Особености на женския национален риболов


“Прави каквото искаш, но ми изтегли катера от дъното!”

Независимо, че случайно изплувалата в паметта ми и съвършено импровизирана историйка започва с реплика от култовата руска кинематографична лента, много ви моля, не прибързвайте с асоциациите, и особено с изводите. Боя се ще сбъркате сериозно, защото единственото общо е един воден басейн с хипотетична наличност от определен бленуван животински вид. И една кукичка...

В дух “пестете ни времето” (разбирай нервите), ще прескоча обстоятелствено интродукцията, състояща се вкратце от ставане в еретично ранни доби и съответното здраво опяване от страна на дамската част от компанията; товарене и разтоварване на пръчки в количество, напълно достатъчно да се оборудва среден масив от лозя; червеи, достойни по размер и брой за всеки уважаващ себе си терариум, и накрая храна и напитки, съизмерими с разклада на Трета българска армия.

Всичко това хубаво, но за моя зла участ бях пропуснала да взема традиционната книга и в един момент от деня скуката драстично започна да си показва рогата. Безкрайно отегчен, погледа ми попадна на една от рибарските лодки, чиято функция е строго дефинирана и специалистите прекрасно знаят за какво иде реч, що се отнася до интериора и вътрешния дизайн на въпросното чудо. Признавам си, не бях правила експерименти за управление на подобен сорт нестабилно водно приспособление, но в типичния ми убедителен стил подкокоросах една от дамите (определението е без ироничен подтекст) да ме придружи в замислената невинна разходка. Условията бяха, меко казано, прелестни: слънцето целуваше кожата ни (адски и непоносим пек); пеперуди и водни кончета закачливо ни обграждаха (комари с размери на бебешка глава); коктейли в стил Хавай разхлаждаха сгорещените ни тела (бира с температура 65 градуса по Целзий)...

И както безгрижно се забавлявахме, дочухме воплите на един пишман рибар, закачил безценната си корда в някакво нахално подводно храстче, и който се тръшкаше с трагичен израз на лицето каква ОГРОМНА каракуда изпуснал! И който рибар, било от жал или честолюбие, не искаше да кръцне злополучното влакно и така да реши този безспорно тежък психологически проблем, а безразсъдно реши да прибегне до нашата помощ. Отговора ни, естествено, носеше великодушен нюанс и ние смело и ентусиазирано зацапуркахме с веслата към нещастната оплетена корда, решени да опровергаем гнусните клевети за женската несръчност.

Разбира се, нямаше как да видим подозрителните погледи на рибарите, имали неблагоразумието да ни поискат нещо толкова, ама ТОЛКОВА елементарно. Толкова, щото след неистова борба с мършавото влакно то биде издърпано по интригуващ начин и в още по-интригуващ вид в лодката. И в стремежа си да не убодем въпросната лодка (за несведущите - в края на всяка корда се намира сериозно подострена стоманена кукичка, а нашето убежище бе N-годишно руско напомпано возило, не пластмасова яхта) аз талантливо и с ефирен жест забодох споменатия накрайник в съвършено новия и отвратително скъп бански костюм на елегантната ми приятелка. В началото тя погледна ситуацията откъм смешната й страна, само където това продължи точно до момента, в който се запозна с интересния чепат нрав на въпросната кукичка.

Усмивката й леко започна да се смръзва, докато разширените й от ужас зеници наблюдаваха нескопосаните ми действия. Иначе казано, започна се едно първоначално нежно и внимателно, а след това яростно дърпане (потушаването на емоциите не ми е силната страна). Смятам да не накърнявам деликатния ви слух с думичките, които иначе изисканите ми устни успяха да избълват точно в този миг...

Междувременно на брега бе настъпило гробовно мълчание от страна на тълпата зяпачи, наблюдаващи ни с ехиден поглед, чийто преливащ сарказъм обаче прерасна в тих кошмар, когато ние, увлечени в неравната битка, изцяло забравихме къде се намираме и лодката съответно загуби управление и започна да насмита поред на номерата опънатите въдици, плацикащи се буквално на милиметри една от друга по протежение на целия язовир. Крясъците и най-вече техните децибели така ни стресираха, че доведоха до обратния ефект. Ошашавени, хукнахме да оправяме кашата, но окончателно и безвъзвратно омотахме всичко. Не стига това, но и объркахме посоката на движение и повлякохме с нас недобре закрепените пръчки в дебрите на язовира...

Ще пощадя жалките остатъци от самолюбието си, като прескоча в детайли финалните надписи (разбирай последиците за нещастните ни особи), когато по един или друг начин се добрахме на твърда земя. Достатъчно е да опиша щетите в цифри:

Унищожен бански костюм - един; частично или изцяло потрошени въдици и пълните им такъми - петдесет и осем парчета; полуудавени рибари - три броя (жертвоготовно хвърлили се след безславно потъващите приспособления); кисело мляко - деветнадесет кофички (при слънчево изгаряне определено ви го препоръчвам пред дефламол-а); броня на кола - една (припомням, че психолозите съветват да изливате вътрешната си ярост върху неодушевени предмети); антистенокардин - три опаковки (няма да ви обиждам с уточняващи обяснения в случая). И дотук спирам.

Та както викаше Кузмич, “Ще ти покажа нашия риболов. Никъде няма да видиш такъв”...

 


напред горе назад Обратно към: [Проза][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух