Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Хрущят, хрущят, хрущат... Разпадат се!

Темели след темели...

Плачът на ронещ се бетон

и писъкът на счупено желязо

хармонично се преливат в натрошеното стъкло.

И после – взрив след взрив!

До дупка!

Дълбоките, най-най-дълбоките пилоти –

да издържат най-великолепни земетресения

(забити в сърцевината на земята)

корозират от прогизналите фалшове.

Кикотят се замазваните до момента язви,

зейват течовете, бликва смрад.

Поклонете си!

Защото глиненият колос рухва…

Когато успях да разсъждавам, забелязах датата.

Казват, случайности няма...

От всички посоки залпове. От раз!

Може би така е трябвало.

Взривиха всичките ми кули.

Не знам защо, не знам, но... Грях им е. А аз...

Ще разчистя бавничко отломките

и ще достигна калена, силна почва.

Без примеси на кал, нездрав чакъл и сволоч.

Основа, а не плаващ пясъчник.

И мисля - страшно е, ужасно е! Но...

Не желая да съм вътре, в съвестта на терористите.

Как се гради живот след причинено пепелище?

Страшно ми е, страшно! Но...

Отвътре ми е чисто.

Защото не предадох. И останах.

Останах там.

Останах чиста.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!