напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



Защото...


Тогава от болката Земята се присви.

И тръгнаха водопадите нагоре...

Спряха да дишат и дърветата,

вулканите стиснаха за гърлото клокочещата лава.

Почерняло от жежкост, ридаеше единствено небето –

самоубийствено дързък крематориум

на скопени, жалки опити за освободена воля.

Тогава те проклех...

 

Проклех те!

Със всяка капка от изкорубените зеници;

със всяко неразсъмнало утро;

със всеки неиздишан дъх на диафрагмата.

Проклех те...

 

Проклех те – със една единствена карма,

но до гроб те проклех!

Да ти липсвам неистово, лудо, отчаяно!

Да ти липсвам, липсвам, липсвам!

Точно толкова, колкото ти на мен...

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух