Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Тогава от болката Земята се присви.

И тръгнаха водопадите нагоре...

Спряха да дишат и дърветата,

вулканите стиснаха за гърлото клокочещата лава.

Почерняло от жежкост, ридаеше единствено небето –

самоубийствено дързък крематориум

на скопени, жалки опити за освободена воля.

Тогава те проклех...

Проклех те!

Със всяка капка от изкорубените зеници;

със всяко неразсъмнало утро;

със всеки неиздишан дъх на диафрагмата.

Проклех те...

Проклех те – със една единствена карма,

но до гроб те проклех!

Да ти липсвам неистово, лудо, отчаяно!

Да ти липсвам, липсвам, липсвам!

Точно толкова, колкото ти на мен...

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!