напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



Полифония


Peace distrurbed, I’m hustler
Rules are fair, I’m rumbler
Death caused by electrocution
(in the house of pain) – I’m a bad madman

 

Бяло, ослепително бяло! Кожата залепва от студ.

Бездната се смее ехидничко, потропва нетърпеливо,

наднича изпод черния му ямурлук...

(Защо?)

Пясъчна буря, дошла от нищото.

Завихря го и изсипва в средата на есенна гора. Забавен каданс...

Голи кестени. Цялото им облекло – на земята, зарива глезените му.

Навежда се, потапя длани. Шепа листа.

Кафяви...Топло кафяви. Изронват се между пръстите. И празно...

(Хубав ли е животът така?)

Стисва го в юмрук. Жилите се опъват, до скъсване!

Една струйка започва да се процежда, сълзи...

Капките превръщат меката охра в ръждиво - кърваво.

Очите стават океан. Черен океан. Черен и спокоен.

Отразяват се в мътния, изкорубено-вътрешен кладенец.

А там - млечно сиво. Разбъркан коктейл. Гледат го различни зеници.

Собствените му, и сенките на образи преливат...

(Няма посегателство върху личните ‘вещи’.)

Първите правят любов. Диво, страстно, неистово. Култово.

Извиват се. Изригват. Заедно. Чуваш виковете им на удоволствие...

И онези барабани – убийствен ритъм!

Разтопяват се във следващите образи. Едно тичащо дете...

Ръцете му се опитват да го стигнат, а то се обръща и го вика, вика, вика!

Преливат в тяло на мъж. Лицето – заровено в земята. Пръстите ровят в пръстта.

(Липсва напрежение от мълчаливи упреци.)

Не, оказва се бряг! Пясък... Изтича и той.

Небето се надвесва, цялото в петна. Оперение на паун.

И едно ‘око’ сред тях, статично. Гледа го.

Бавно го забулва воалът. Плътно, като понтон на газова камера.

Миг преди да го покрие, изсипалият се порой го събужда.

Очите, изненадани, се взират неразбиращо в ръката, в собствената рана.

Във конвулсия, като полята с киселина, кожата около нея се сбръчква.

(Страшно e, нали?)

Порите стават по-ярки, черният ирис пурпурно-черен.

Косата – прогизнала, чертите на лицето – изографисани.

Няма сълзи, а всичко е мокро...

Тръгва напред, без указана посока. Само движение.

И стъпала, които потъват във влажните листа. Вадичките бълбукат под тях.

‘Окото’ запълзява нагоре, по бедрата му. И съзира ръката. Отпусната.

(Вече е утро, добро да е! Нека и деня, и вечерта, любов моя.)

Няма спазъм. Само чакаща. Отворена. Само това.

С петънца засъхнала кръв по нея…

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух