Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Усмихвам се... И не с ирония,

а с искрена и светла благодарност.

Пристрастяване? Едва ли. В суша ни е дар.

‘Осъденият на смърт Ви поздравява!’

Не, нямам намерение да вдигам мизата, да трупам ‘пода’,

или самовлюбено, с апломб да се надцаквам.

Не се боя. Допускала съм вкарване на договор –

по-точно точно със тринадесетте ‘зли’,

в голям шлем (анонсиран!),

и то със печеливши във ръката си взятки...

Но да откраднеш някому душата е привилегия,

тя не може да е скалп, придатък на колани,

и трябва да се брани – като последно зрънце в силоза!

Гладът на никой после не прощава,

а заплахите за притежанието й са бумеранг –

гладиаторът във тази битка е и Цезар...

Всъщност търсенето ‘проба-грешка’ не ми е по вкуса –

нагарча ми да отварям мида след мида

в издирване на нея точно, перлата.

(Ще се затлача от натрупани токсини...)

Предпочитам синьо сирене със Каберне;

и топлото от дънера в камина;

и да не матирам язвително и грозно с пешката,

а красиво да я изведа до Дама.

А, да, пропуснах. Не харесвам стерилността –

самата аз съм неподредена, но...

Държа на кристално-чистите чаршафи.

Без петна. Каприз...

И безогледно, силно да ме пазят.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!