Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Усещането да си тумор е особено красиво.

Една излишна за света топка емоции,

с непрактични местастази.

С някакви си погрешни възприятия -

за живота, за всичко наоколо,

но пък лекари, с подготвен кочан рецепти, дал Господ...

Като оня добър и преуспял мой приятел,

който небрежно подмина цената на лекарствата ми,

но пък задълбочено ги сравни

с изконни, философски въпроси и теории,

и после месец време забрави изобщо да попита как съм...

Или пък любимите ми нелюбими,

арогантно усмихнати колко винаги не успявам.

Или случайно спомнили си съществуването ми свалячи,

виждащи в мен единствено парчета апетитна плът,

а пък аз, видите ли, имам и чувства.

И още, още, още... Един безкраен, наказателен парад,

за морално, грубо, брутално назидание

относно лудостите на личния ми свят.

Благословени да са единиците,

които имат имунитет срещу рецидивите ми,

пропълзяли след болезнено извоювана ремисия

и не позволяват да се счупя...

Проблемът е, че тогава се намразвам. Истински.

Защото животът умело държи да ми докаже,

че трябва да съм цинична кучка.

Защото всичко е кръв, пари и сперма.

И аз започвам да го искам.

Защото явно така ще съм добре. И така трябва.

И се чувствам зле, зле, зле. Разпадам се...

Защото не мога да съм такава.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!