Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Научих се...

Научих се да се радвам малките неща.

Научих се да ценя дреболийката -

много, много й се радвам!

Когато ми подаваш крайчето на пръста си,

щастлива съм. И това е истина.

Научих се на безкрайно търпение;

(абсурдно би било преди време)

радвам се, когато не ме боли,

а когато е тежко, до смърт, единствено вярвам...

Радвам се на приятелите си, и тяхното присъствие -

това, че са плътно до мен.

Явно имам някаква стойност...

Радвам се на усмивката на случаен човек,

самата аз се усмихвам,

дори когато ми е безкрайно зле.

Вярвам в хубавия изход...

Научих се да приемам съдбата, без да се примирявам.

Разликата е съществена.

Научих се да ти давам лична свобода,

да уважавам избора ти, вътрешно -

за каквото и да иде реч.

Трудно беше за ревнивата ми природа.

(Аз пак само за мен те искам, човешко е...)

Трудно ми е и сега. Руша се, жестоко! Но...

Нали би бил добре? Достатъчно!

Научих се да се преодолявам.

Научих се да не съм лоша,

а когато има опасност, махам се.

Махам се от всички! Почти, почти успявам...

Станах по-добра, макар добротата наистина е скучна.

(Факт е - злото е цветното, яркото, движи света.)

Не, далеч не съм идеална -

патоанатомичният разрез не свърши перфектно работа.

Просто се научих на важни нещица. И...

Научих се на обич.

И няма смисъл отново да ме раняваш -

(с мазохизма ти сме си пили не веднъж питиетата)

така или иначе няма да си тръгна,

и думите, че съм готова за голямата любов

са несправедливи, грозни.

Наясно си. Аз вече я познавам...

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!