напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



(Не)предизвикано


На моите Приятели

 

Колко хора преминаха прага ми...

Следите от окаляни цървули още личат.

Безкрайни митохондрии в ядрото...

Разграден пазарски двор - така отворено!

Установих, че гостоприемството се и наказва. С рак.

 

И тогава домът ми замръзна. Превърна се в ескимоско иглу.

Пак няма врати и катанци, но...

Отваря се по един-единствен начин. Чрез разтопяване.

Паролата елементарна (не заради римата).

Тя е простичка - един затоплящ дъх...

 

И странно, дори го получих. Не един, а много повече.

Нищо, че имаше и такива -

с цвят на теория. И пара от лед.

(Понякога се замръзва от топлина.)

Но се случи. Всъщност дори не знам колко сте.

Останахте ми единствено тези, които...

Не, не искам да ви броя.

 

Защото...

Стискахте в дланите си с мен

изхарчената за пробити сребърници

последна шепа моя гордост...

И колкото и да е невъзможно да бъдеш лекарството,

което няма властта да лекува,

вие опитвахте. Изкуствено дишане!

Дори и с пробития ми от липсата въздухопровод.

 

Защото...

Приехте всичките ми решения.

(Нищо, че били глупави!)

Не ме напускахте при всяка моя слабост -

дори когато бях лоша, дори когато ме и забравяхте.

Не бяхте силни -

лекувахте ме с фино докосване.

Те, силните, обикновено имат силата да си тръгват...

Интересното е да помилваш (с мъничка ласка!), и да останеш.

 

Да, останахте ми единствено тези, които...

Всъщност дори не знам колко сте.

Исках да ви го кажа. Защото...

Като онази евтина запалка сте -

единствен подарък за моя Рожден ден,

купен с последните си джобни от сина ми.

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух