Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

От излишност душата ми се разболя -

грозновата и протъркана рогозка...

Ненужна стана пак. Изпосталя.

Една небрежно чупена играчка,

и лесно, за пореден път! Просто така...

Безсмислено я обезсмислиха -

от всичко, от самата нея, и от верността

към безрезервното й чувстване.

Внимателно, с усмивка бе захвърлена.

Да не тъжи, обещаха да я помнят.

Признателно мълчание за мъртвите -

минута. Точка! Време е за нова.

Изоставена, тя се стопи. Изкрея.

Продъни се във дън земя, във нищото.

Забравиха великите си клетви,

доверието й в обичта - в бунището...

Но само на моменти ми е интересно

как спокоен наистина заспиваш?

Господи, не те ли дави нещо...

От мъка дишането как не спира?

Виновни за безчувствието нямало...

Аз знам, че няма и любов насила,

и траурът е безболезнена история,

когато всъщност никому не липсвам.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!