напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



06.01.


The best means often nothing to the blind…

 

Винаги съм знаела, че съществуваш...

Сред главоблъсканиците и вечното ми търсене -

за хармонията и онова, най-вътрешното. Непостижимото.

Дори когато ти не си и подозирал,

(бил си по-щастлив от най-щастливите)

аз пак съм знаела, че някъде те има...

 

Допускаш ли, че тогава съдбата за мен те е запазила?

Еретично? Неведома е странната й промисъл...

Представи си, аз го предполагам.

И заради всичко, което в последствие ни се е случило,

и заради всичко, което сигурна съм, предстои,

аз няма да я разочаровам.

 

И от черната кръв, която изригва в периодите на боледуване,

(колко още кръвопускания предстоят...)

вярвам, се наместват всички най-дълбоки пластове.

Нали земята по този начин се лекува - със земетресения?

Нищо, че са от най-кошмарните сценарии на Хичкок,

но явно са необходими. За да оцелеем. И докажем. И да продължим...

 

И когато паля свещичката за двама ни -

в добро, и в лошо; за настоящето, но най-вече и за бъдещето,

аз благодаря!

За малкото. За многото. За всичко.

Не правя уговорки, и не блюдолизнича...

А когато се налага, както сега, насила реанимирам

отказващото пулса ми сърце, и разтопения от болка мозък...

Защото знам. Защото помня. Защото го дължа.

Единствено от обич.

Аз вече те намерих, дочаках те. И няма да те предам.

Дори когато се изгубих. И съм потрошена. Много...

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух