напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



Вагнер


Боли ме страхът...
     Б. Апостолова

 

След ударите има хора, които се изправят,

хващат се в ръце, стават вътрешно по-силни.

Ако съм точна в израза, шапка им свалям,

но аз губя мотивация, руша (се), дегенерирам...

Понякога сама си философствам, като Мечо Пух -

как е възможно да се играе на руска рулетка

с хората, които дълбоко обичаме?

Не знам, непонятно ми е. Как?

Какво ли значение има причината?

...Като в стъклен каданс барабанът бавно се завърта,

превръщаш се в зайче. Хипнотизирано.

И - щрак!

Сърцето започва да прескача в тахикардия...

Слава Богу, празен ход!

Като епилептик трепериш от облекчение -

психолозите го наричат посттравматичен стрес.

Отваряш се, попиваш топлината, слънцето.

Нали си до мен! Щастлива съм...

Оказва се, че светът отново съществува,

има цвят и мирис, и е прекрасен.

Мога да го покоря - със теб, и от любов.

Изграждам се. И съм много красива.

Внезапно, и отново - щрак!

Уж си подготвен, а слънчевият сплит избухва -

изпадаш в делириум.

И следва посока надолу, (само)разруха...

Моля те, не го прави! Не бива!

...Боли ме страхът.

Приютил се е в твоята непредсказуемост

от следващия удар на механизма.

Здраво си хванал дръжката

на същността си,

но и моята ръка е прилепнала там -

плътно в твоята. Не от мазохизъм.

От обич е...

Останала ми е последната надежда -

(знаеш ли, не са ми необходими другите)

пълнителят да се окаже празен в крайна сметка.

Аз няма да откъсна погледа си от дулото.

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух