напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



Хиатус


Дръзко е.
Да бъдеш каскадьор на себе си.
От небето
до земята
има само няколко секунди падане.
Колкото е разстоянието между две очи.

Жак Превер

 

"Не пишеш изобщо щастлива поезия".

Сега ще е проза. И грозна до смърт.

Питам: как се създават красиви стихове,

когато вирееш в полярния кръг...

Шест месеца бяло,

шест месеца дишане,

шест месеца черно,

шест месеца нощ…

Цветята така се превръщат във лишеи,

оцеляват - без въздух. Без диафрагма.

Студено каляване.

С висящ над аортата Дамоклев меч.

И си безкрайно, жестоко обичана!

Чувстваш се горе, там -

над върха!

Така, както никога, никога, никога...

Господи, знаеш ли какво е да ЗНАЕШ?

Изведнъж - рязко убийство. Сънуваш черепи.

С избодени дупки, вместо очи.

И си мисля...

Колко обич е нужна? Колко обич?! И вярност...

За нея! За нея - лисицата.

Опитомява до корен,

и до изтичане... После те изоставя.

Разбира се, за твое добро!

(Колко зло е сътворено в името на тази кауза.)

Заобикаля те умишлено. И мълчаливо.

Усмихвам се. Нищо!

Горчи ми. Горчи ми...

Нормално е. Плащаш висока цена, когато си останал.

Не, явно не мога да пиша стихове,

при положение, че любовта ми (и щастието)

в тях са невидими,

но умея да чакам - дори и във нищото.

"В богатство и бедност". Така, както трябва...

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух