напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



Асистолия


Когато те чакам, и чакам, моя любов...

И те няма, и няма, и няма!

И няма да дойдеш сега! С порите знам!

Тогава сърцето ми полудява...

 

И стискам юмручета,

до болка ги мачкам -

яростно, диво, неистово!

И го удрям, и удрям, и удрям -

онова, измъченото. Чувството...

"Не, ти ме лъжеш! Млъквай веднага!"

 

И мразя дочутата истина.

Ехидно звучи. И е страшно.

Ужасно е...

И като малко дете я опровергавам:

"Ето сега! Почакай още минутка.

Преди да отсъдиш.

Още секундичка само...

Моля те!

После ще видиш! Ще видиш! Ще видиш!

После аз ще се смея -

на глас, макар и през сълзи,

а ти гузно ще ми се извиняваш.

 

...Да, добре, хубаво!

Вече е факт, но аз пак не вярвам!

Върви по дяволите с твоите предчувствия!

Знам, знам!

Принцесите нямат право

да хлипат грозно, като оплаквачките -

пречи им пиедестала.

Това е привилегия на една жена,

съвсем обикновена,

която докрай е останала..."

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух