|
Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО] АсистолияКогато те чакам, и чакам, моя любов... И те няма, и няма, и няма! И няма да дойдеш сега! С порите знам! Тогава сърцето ми полудява...
И стискам юмручета, до болка ги мачкам - яростно, диво, неистово! И го удрям, и удрям, и удрям - онова, измъченото. Чувството... "Не, ти ме лъжеш! Млъквай веднага!"
И мразя дочутата истина. Ехидно звучи. И е страшно. Ужасно е... И като малко дете я опровергавам: "Ето сега! Почакай още минутка. Преди да отсъдиш. Още секундичка само... Моля те! После ще видиш! Ще видиш! Ще видиш! После аз ще се смея - на глас, макар и през сълзи, а ти гузно ще ми се извиняваш.
...Да, добре, хубаво! Вече е факт, но аз пак не вярвам! Върви по дяволите с твоите предчувствия! Знам, знам! Принцесите нямат право да хлипат грозно, като оплаквачките - пречи им пиедестала. Това е привилегия на една жена, съвсем обикновена, която докрай е останала..."
Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]
© Рейни. Всички права запазени!
|