Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

...И всяка нощ е Еньовден,

в която ти изплитам нова риза -

безкрайно наметало, везано

с лекуваща ти сенките коприва.

Първата бе смазваща. Най-трудната!

Дланите ми на подобни язви не са били подлагани.

До кръв сълзеше кожата, охлузена...

И пареше,

гореше!,

докато от твоята изкарвах жилото

на вкоренените очаквания. Поредните, предателски...

Следващите - една от друга по-жестоки!

Сетивата ми неистово се гърчеха,

а продължавах! Ще се изсмеят всички - простотия!,

но те не знаят как се разтопява погледа ти,

когато унищожа отровните,

стиснали във менгеме сърцето ти, магии.

И всяка плащеница някакси довършвах

със жалките останки от коприва - по ъглите,

защото сам нарочно, често я изхвърляше,

а трябваше да набера! Без помощ и подкрепа.

Не ми достига все материал

за последната прокоба,

и времето отчайващо е кът -

надпреварвам се за тебе със живота...

Най-обичната ми!,

чуплива,

крехка,

и съсипващо, непредвидимо лоша!

Една жена как да се справи?

Така все още продължава да лети

най-уязвимата ти същност -

с крило на черен лебед, омагьосано;

с ръка, докосната от вяра.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!