Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Питие. И второ, трето…

Игра. Играят. И аз така.

Господи, мразя си тази гримаса!

И съм в момента като другите.

Слугинстване.

Гади ми се от мен самата!

Защото мълчаливо ги търпя.

Погледът им лази, докато уж разговарят.

Не че съм им нужна, а така -

като апетитна хапка сред околните ордьоври.

Пушечно месо...

О, да! С интелектуални и духовни екстри.

Колко възвишено!

Повръща ми се...

Предпочитам онези, обикновените селяци.

Е, така ги наричат.

За които си говорихме веднъж. Помниш ли?

Използва се като най-обидното прозвище. Май...

Нищо, предпочитам.

Да бъда в този момент с хора от техния сой,

да седна по турски, и да съм себе си,

с домашната им шльоковица, изгаряща ми гърлото.

Силна и неподправена - точно като тях.

Тогава в очите ми нахлуват сълзи от истинност.

Тогава и аз съм истинска. Както сега…

И както в онези моменти, когато действително чувствам.

Единствено, когато съм била със теб.

И като тези мои думи, написани на смачкана салфетка.

Сред околни празнодумия…

Боже, какви ми хрумват и какви глупости говоря,

но сърцето ми наистина ще се взриви.

Често се случва, много. Кого ли вълнува?

Душата ми е задръстена...

Майната им! Тръгвам си.

Без да знам накъде. И за после не знам.

Пусти улици. Размазани в очите ми от дъжд.

Не само отвън. Липсваш ми…

Господи, къде е моя свят?

Никой не ме иска.

Там, където принадлежа.

И... път за никъде.

Заравям лице в мократа пръст.

Аз съм в ничия земя.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!