Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Когато си на дъното на пъкъла...
...си направи сам стълба и излез.
Дамян Дамянов

Цървулите ми грозно се изтъркаха,

грапавото се забива във петите ми направо;

вървите им от пристягане се скъсаха -

остава все по-малко дължина, за да ги хвана...

Влъхвите на времето са позабравили

да ме орисат и със доза нечувствителност.

Горчи ми хляба…

Оклисавял от калния недостиг на желаното

и рухнали митологични замъци

на собствените ми провали;

от сблъсъка ми с безразличната омраза,

със видима безизходност омесен.

"Сам съм. Други няма".

Усмихвам се със устни, а очите ми са мълчаливи.

Всичко изградено е било на вятъра -

илюзиите имат навика да отмъщават.

Колапсът на звезда - и черна дупка.

Каква велика и вселенска драма...

Само, че проблем си единствено на себе си.

Хайде, драпай! Е, ако се изправиш.

Спирам за момент на стръмното, поемам дъх.

Изчиствам полепналото гнило.

Този път усмивката е много истинска - мисля си за теб.

И продължавам. За нагоре...

Нищо, че зениците от взиране пресъхнаха,

и ноктите се изпочупиха от камъни, но не мога иначе -

необходим си ми. Като въздух в задушаващ смог.

Без него няма да се изкатеря.

Около мен останалото е чернилка, и перверзен театър

с накъсани декори -

след закрита постановка. И бълвоч...

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!