Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

Измъкнах се от празника на моя свят. Никой дори не забеляза...

Зад мен оставих спукани балони, огризките;

изпразнени бутилки от фалшиви чувства

на пода се въргалят, преупотребени.

Не се обърнах грам назад - към фойерверките,

а тръгнах със затворени очи. Нагоре, към тавана...

Отворих раклата, онази старата.

Надеждата ме чакаше, разтворила зеници,

придобили цветността на бялото.

Оказа се устойчива на безкислородие.

Да й се ненадяваш -

след нанесените удари под кръста -

от всички, и от мен самата.

Поех я бавно във ръце. Сърчицето се разтупка.

Достатъчно му бе едно докосване...

Свлякох се във ъгъла, сред паяжините.

И я гледах.

Спомнях си как я предавах вътрешно,

обезверена от умора, и от проказата на раните.

И отправяните тайно, в душата ми молитви -

за нищо друго, само тя да оцелее!

Прехапах устни и наблюдавах пулсиращия такт на вените -

била по-силна от безсмъртните предателства.

Във дланите я стисках, и като дете на пресекулки

разхлипах се на глас. От облекчение.

Малкото прозорче на тавана започна да светлее.

Ослепяла от сълзите си, не съм разбрала -

днес било Великден...

* Възкресение.

Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

© Рейни. Всички права запазени!