напред назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]



Zero


Прехвърлям бавно последните години -

велики постижения!

Какво пък, всеки получава каквото е заслужил.

Думите ми - в роля на продажна уличница, евтина.

Чувствата...

Оставили бадемовия привкус на омраза.

 

Нищо, че се взирах в зениците на слепите,

погрешно се опитвах непрекъснато да ги разтварям

за истините - там, в дълбокото на моя кладенец

и с непожелавани оброци плащах дан окървавена

единствено, за да напоя пресъхналите облаци;

и спорех в кръчмата на Дон Кихот за вяра -

една неверница в очите на неверници…

Наивност, да изпием по едно за твое здраве!

 

Битките за целостта на другия -

размахване на пластмасов, детски меч

срещу озъбените, стоманени капсули;

неисканите дарове на Влъхвите

по времето на липси и вечния приоритет

се превръщат в тежки, воденични камъни

в еднопосочност натирeни за "никога".

Куелю за мечтите се оказа абсолютно прав,

нищо, че някои прашасват по рафтове излишни;

перлите в очите - от драми и неистини

не притежават патината на оригинал,

а са просто индиански, стъклени мъниста...

 

Нелепо е.

Центърът на моята вселена,

в който потопих безизходно и себе си,

и оня прословут сърдечен мускул,

е временна и плитка локва

по думите, а и в душата на отсрещния -

без значение, не е бил важен...

И е смешно.

Есенцията - най-доброто, някога от мен извадено,

има стойност на едно голямо... нищо.

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][ Рейни][СЛОВОТО]

 

© Рейни. Всички права запазени!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух