Обратно към: [Актрисата и поетът][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

Неизвестни страници от любовния роман на Дора Дюстабанова и Теодор Траянов

Макар любовта да е винаги тайнство за двама, интимните връзки между именити хора неудържимо привличат вниманието на „простосмъртните”. С това, разбира се, не бих искал да омаловажа величината на любовните преживявания между тях, защото пред Любовта всички са равни. Все пак факт е, че не секва желанието да проникнем в съкровения свят на Другите, които са по-различни от нас най-вече с това, че са играли върху по-осветени пространства от Театъра на живота. Само от величината и акцента на нашия интерес зависи дали ние се задоволяваме с гъделичкане на низките страсти, готови всеки път да надзърнат през ключалката, или търсим благородните и силни чувства, които извисяват човека над неизбежната сивота на битието.

Господстващата години наред класово-партийна догма почти изключваше възможността Творецът да има свой скрит интимен мир. И ако все пак без любима не можеше, то тя трябваше задължително да е „другарка в борбата”. Останалото беше: буржоазно влияние, порочност, разврат – все чужди на „народните” стремления и на „народностния” дух проявления. Затова не случайно на нож е бил посрещнат навремето „Романът на Яворов” от Михаил Кремен, затова и от Художника се изискваше първо да бъде Гражданин, а после – Поет.

В българската литература присъства един поет, който съзнателно бе подчинил поетичната си дарба на надлични интереси и цели. Той е игнорирал сам своите собствени интимни преживявания и страсти, но не поради подчиняване на тесногръдите партийни канони. „Моите стихове се преводи от един език, който не разбирам, на друг език, който разбирам. И понеже съм патетичен, те винаги са тържествени, без да са гръмливи. Моят духовен живот е абстрактен и не всякога успява да се изяви в понятна образност. Тъкмо затова поезията ми няма никога да добие широка популярност. Впрочем, аз не се стремя към нея.”

Така преценява сам себе си Теодор Траянов и се оказва, уви, абсолютно прав. Той е едно от поетичните знамена на своето време, макар и, общо взето, само за почитателите на литературния кръг около сп. „Хиперион”. Последвалата пролетарска диктатури обаче окончателно лиши широката публика от възможността да контактува с творчеството на този поет – ерудит и космополит, и дълбоко се съмнявам, че независимо от промените у нас интересът към личността и творчеството му ще достигне скоро подобаваща висота.

Траянов среща своята любима Дора Дюстабанова в театралната студия на литературния кръг „Хиперион” през 1924 г., когато окончателно се завръща в България от Австрия. Без да прекъсва брачната си връзка със своята съпруга виенчанка, от която има три деца, той заживява „незаконно” с младата талантлива актриса, като връзката им продължава до смъртта й през 1937 г. Дора умира на 32-годишна възраст от кръвоизлив от операция на белодробна емболия (според други – при аборт, което обаче и до днес се премълчава или отрича). Така или иначе, не е трудно да се досетим, че и в онези години на техните отношения не се е гледало с дружелюбно око от привържениците на патриархалния „здрав морал (смисъл, разум)”, който две десетилетия по-рано бе заклеймявал стръвно Яворов, Мина и Лора. (Но аз ще оставя да говорят за любовта деветте писма на Дора до Траянов).

Дора Дюстабанова е сестра на Женя (провъзгласена от пролетарската критика за любима на Христо Смирненски), потомка е на възрожденския деятел Цанко Дюстабанов. Както пише Вичо Иванов, „обаянието на жена с богата артистична душевност и доблестен характер, оформен в домашната революционна среда на кръгли пролетарии”. Как ли обаче младо момиче от подобна среда се привързва така силно към поет, комуто са „чужди главните тонове на епохата: Октомврийската революция, подемът на работническото движение у нас, Септемврийското въстание, идването на авторитарните режими в Европа, засилването на комунистическото движение.” (Здр. Петров. История на българската литература. Изд. На БАН, т.3, 1970 г.)

Навремето Георги Бакалов (който приписа през 1926 г. на Христо Ботев авторството на „Символ-верую на българската комуна”) още по-остро е осъдил Траянов заради гореспоменатите „грехове”. А Тодор Павлов, „смекчавайки” неговия тон, пише: „…в по-сетнешните си работи поетът направи явни усилия – пак небезуспешни – да не се ограничава само в първоначалния свой мистически индивидуализъм….”… „… и да премине към теми от по-широк космополитически и общочовешки характер, макар, разбира се, не от такъв, какъвто ние с покойния Бакалова бихме желали.”

Дора и Траянов били неразделни 14 години. Само по време на турнетата на Народния театър из страната не са били заедно. За сметка на това са си разменили стотици писма, които най-добре разкриват пълнотата на тяхното едновременно неземно и земно любовно чувство. Истински шедьоври на епистоларния жанр са писмата на Дора от Варна, Лом, Видин, Горна Оряховица, Казанлък, Пловдив. Почти всеки ден от всеки град, където е гостувал театърът, тя споделя със своя любим преживяванията си, изразява мнение – остро и озадачаващо понякога – за своите колеги актьори. В писмата се разкрива образът на млада и образована интелигентна българка, която живее не само със своето изкуство и своята любов, но се интересува и обсъжда свободно и смело широк кръг от културни, обществени и политически проблеми и теми.

Понеже е невъзможно да се каже всичко за Дора Дюстабанова във вестникарска публикация и в подобно въведение към нейните девет писма (от общо сто, които се съхраняват в архива на Траянов в Пазарджик), ще си позволя само кратки коментари и обяснителни бележки към всяка следваща публикация. Писмата са подредени хронологично от времето на две турнета на Народния театър: във Варна и областта и в Северозападна и Централна България. От писмата ще научим любопитни подробности за живота на големи наши артисти от миналото, както и личната оценка на Дора за тях, за организацията на театралния живот у нас преди 9 септември 1944 г. (НТ е гостувал на всички големи гарнизони например), за заплащането на артистичния труд, зависещо повече от таланта, от актьорската игра, от интереса на публиката, отколкото от грижите на държавата, и още много други неизвестни истини за живота в тогавашна България.

И преди всичко – ще останем смаяни от една толкова голяма любов, за която не съществуват никакви земни прегради освен смъртта.

Варна, 4 юни, 1932

Радост Моя!

Едно непрекъснато желание имам да ти пиша. Днес не се чувствам добре. Много съм отпаднала. Сигурно още не съм се аклиматизирала. Спя много, но сънят ми не е много крепък. Непрестанният тормоз, че ти не си при мен, ме разсипва. Сега, когато за пръв път през нашия деветгодишен живот аз се разделям от теб, виждам какво съм аз без теб. Аз виждам ясно, че това малко, което представлявам от себе си, дължа само на теб. Да, Тодоре, само на теб! На твоето величие, на твоята доброта и на твоето безкрайно благородство!

Особено сега, когато се намирам непрекъснато във „великолепното” общество на моите колеги.

Вчера бях сама в морската градина и прекарах около 1 час и половина седнала срещу морето. И да ти призная, това страшно ме успокои. Даже по едно време почнах да не чувствам тялото си, като че ли съвсем се обезплътих, всичките ми крайници отпаднаха и само очите ми още бодро гледаха слънчевите отблясъци от морската повърхност. И в този момент някой извика: „Дора!” Обръщам се – никого няма. Но, Тодоре, кълна се в теб, това беше твоят глас, честна дума! Твоят глас! Стана ми така хубаво, така топло, че започнах да плача.

Защото, вярвай, откакто съм дошла в този чужд град, чувствам се така сама, така изоставена, като че никой никога няма да ме потърси да се погрижи за мен. Аз виждам ясно, аз трябваше да те срещна и да сложа целия си живот пред теб. Друг път в моя живот нямаше! Това е истината, която застава все по-ясно и категорично пред мен. И за неща, които мислих по един начин допреди, сега, когато от четири дена съм сама, мисля съвсем другояче. И затова те моля да ми простиш последния разговор (ти си спомняш, когато аз плаках много), далеч аз не мисля така, аз не те обвинявам за тези малки дреболии, които ти ги казах тогава. Аз знам, че ти може би си забравил, но на мен те ми тежат страшно. Защото пътят, който ти ми завеща (независимо дали съм близо до теб или както сега – далеч), е пътят на добротата и благородството. Аз съм една малка отломка от огромната скала, която представляваш ти. И като такава, аз нося всичко онова, което и ти (разбира се, в най-малки размери), освен твоя гений, твоята доброта и твоето благородство. Всеки изминат ден се убеждавам в моето нищожество, в своята слабост. Аз искам като теб като теб да посрещам всичко с такова величие, с такава безкрайна доброта и с такава Христова примиримост, която стига до пълно отричане на себе си. Да, Тодоре, имало е моменти в нашия живот, когато аз съм се покъртвала (просто няма дума, с която да се изразя) от твоята доброта.

Чета „Бетовен” от Ромен Ролан и там срещнах следната мисъл, казана от Бетовена: „Искам да докажа, че който действа добре и благородно, с това само ще може да понася нещастието.”

Та това си ти, Тодоре, целият пропит от главата до края на пръстите от тази Христова доброта. Ти, който раздаваш последния си парцал на другите, а сам няма какво да ядеш.

Тодоре, дете мое, пиши ми, моля ти се, всеки ден, пиши ми! Ти можеш ли да разбереш какво значи едно твое писмо за мен, когато теб те няма до мен?...

…Ама ти не чувстваш ли, че всеки момент моите устни се докосват до теб?...

* „Актрисата и поетът” бяха публикувани през 1993 г. в девет поредни броя на в. „Литературен форум”.

Обратно към: [Актрисата и поетът][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!