|
Обратно към: [Национална митология и национална литература][Николай Аретов][СЛОВОТО] АвторефератНиколай Аретов Аретов Национална митология и национална литература
Сюжети, изграждащи българската национална идентичност в словесността от ХVІІІ и ХІХ век
Съдържание
Уводни думи
Глава 1 Нация, идентичности и словесност (Към постановката на проблема)
Глава 2 Ранната историография и националната митология
Глава 3 „Горски пътник“
Глава 4 Похитеното съкровище
Глава 5 Похитената вяра
Глава 6 Изгарянето на българските книги
Глава 7 Героите
Глава 8 „Изкушаванията“ на българката
Глава 9 Невярната чужденка
Глава 10 Проблематизации на националната митология
Глава 11 Новото поколение митографи и митични герои
Вместо заключение Проблемът за автентичността на текстовете Библиография
За характера, целите и обхвата на изследването Трудът си поставя за задача да разгледа основните сюжети в българската литература от ХVІІІ и ХІХ в., чрез които българинът е изграждал и продължава да изгражда своята представа за себе си и за мястото си в света. Тези сюжети и фигурите, които участват в тях, се откриват в различни текстове, натоварени са с важен за общността смисъл, повтарят се често и се използват инструментално в различни ситуации. Те образуват една сравнително хомогенна цялост, участват във формирането на самосъзнанието на хората и могат да бъдат разглеждани като митология. В последно време проблемът за националната идентичност и свързаната с нея митология е обект на засилен научен интерес. Настоящото изследване се опира на вече постигнатото, като търси свои специфични аспекти и се опитва да предложи една по-различна методология. То тръгва от убеждението, че дори само правилното поставяне на широкия кръг от въпроси, свързани с тази проблематика, би било полезно за българското общество от началото на ХХI век. Възможните, а и реално съществуващите подходи към корпуса от текстове, в които се откриват тези сюжети и фигури, са многобройни и твърде различни, затова първата глава — Нация, идентичности и словесност — има по-общ, въвеждащ, а в някаква степен и методологически и теоретичен характер. В нея се дефинират ключовите за изследването понятия, прави се преглед на литературата, търси се балканският контекст на явленията и тяхното развитие във времето, проследява се оформянето на една алтернативна гледна точка към българската национална идентичност. Въвеждащата глава очертава насоките в развитието на българската национална митология през ХХ в., предлага панорамно оглеждане митологиите на малцинствата в България, както и на другите балкански народи (гърци, румънци, сърби, хървати, словенци, турци, албанци, както и на македонската национална митология). Според предложените разбирания, за да утвърдят идентичността си, индивидите и общностите изграждат свои система от репрезентации, чувства и стратегии, които ги ситуират в света вертикално и хоризонтално. Тези системи, които са изградени от различни елементи по механизма, който Леви-Строс нарича „бриколаж“, носят в себе си важни фигури и наративи, могат да бъдат осмислени и анализирани като митологии. Те се опират на универсални структури и архетипи, но имат и своите специфики, определяни от различни фактори. Митологиите могат да бъдат класически (първични) и вторични (възникнали по-късно, разпространявани в писмен вид и сакрализирани чрез светски механизми). Те възникват на базата на някакви предходни структури, развиват се във времето, но винаги съдържат някакви устойчиви фигури и повествования за тях. Тези фигури и повествования могат да бъдат исторически (т. е. да представят лица и събития, известни от хрониките и историографските трудове) или фикционални, при които митичното знание се носи от разкази за лица, непознати за писаната история, но много често също представяни като реални. Трудът маркира историческите и анализира по-детайлно фикционалните, които са най-характерни за литературата, но могат да бъдат потърсени и във фолклора, а и в най-различни други текстове. Вниманието е насочено на първо място към прозаични и драматургични произведения, въпреки че в отделни случаи се привличат и примери от народната песен и поезията. Анализирането на лириката предполага по-друг изследователски инструментариум и самостоятелно разглеждане. Историческите митове по правило са посветени на етногенезиса и на представянето на миналото, което в едни случаи е разглеждано като славно, а в други — като травматично. Героичните дела и славните победи (Крум и черепа на Никифор, Симеон пред Цариград, Калоян и кръстоносците) присъстват в исторически трудове, учебници, публицистични текстове и др., но, поне в по-ранните периоди, сравнително рядко пораждат по-разгърнати литературни повествования. Към историческите сюжети принадлежат и важните събития от духовното развитие — покръстването, създаването на писмеността, които като че ли се актуализират по-рано. По-значително е присъствието на потискащите травми, на повествования за поражения, злощастия и гибел. Един от най-ярките примери са ослепените Самуилови воини. Централно травматично събитие в българската история и национална митология е падането под османска власт, което е част от комплекса исторически събития, в които християни търпят поражения от мюсюлмани. Проблемът за осмислянето, а и за справянето с тази факт, който не може да бъде заобиколен или забравен, е голям и той трябва да намери разрешение. Митологията предлага митологемата за „несговорните братя“. Тя е свързана с широко разпространената митологема за гибелта на последния владетел. Синхронно дефиниране на своето става на първо място чрез описание на отношенията с другия, изразени главно чрез това, което трудът нарича „икономиката на жените“ — отношенията с представители на другия пол, които принадлежат към друг етнос или религия, и особено попадането на жени в общност, различна от своята. Основният български национален мит има следната сюжетна схема: българите притежават нещо изключително ценно, Другите го похищават, а българите полагат усилия (успешни или не) да го спасят или да отмъстят. Това изключително ценно нещо, което може условно да бъде наречено съкровище, се среща в (поне) три варианта. В първоначалния става дума за жена или девойка, в другите, които могат да се разглеждат като негови варианти или трансформации, обект на похищението е християнската вяра (и нейни материални символи), стари книги и други ценни предмети (в някои случаи дори животни). На българска почва може да се открие и сравнително по-слаб вариант на универсалния мит за похитеното дете. Друга важна част от представянето на икономиката на жените в националната митология е свързана с брака на българин с жена от друг етнос. Това са сюжети, които не могат да бъдат сведени до мита за похитеното съкровище, но също носят негативни представи за Другия и акцентират върху неблагоприятните последици от подобни връзки, в които чужденката обикновено се оказва невярна, заговорничи с враговете, възпитава неправилно децата или носи някакви други злини на българите. Всички тези митични сюжети имат и свои огледално преобърнати варианти, който са много по-слаби. Те също често стъпват на реални събития, но присъстват в малко текстове. В тях ролите на основните фигури са разменени, което довежда и до преобръщане на оценката — действия, които в основния вариант са оценявани негативно, получават позитивна оценка. В тези огледални варианти българи отнемат жени, налагат своята вяра, унищожават чужди книги и храмове (преди всичко джамии) или други ценни предмети. Подобни сюжети се откриват в литературата и в други текстове, но техният митичен смисъл или отсъства, или се покрива частично с основния. В много по-редки случаи от ХVІІІ и ХІХ в. основният митичен смисъл може да бъде съзнателно подриван от текстове, които по някакъв начин пародират доминиращите варианти или разказват своя версия за важни исторически събития, като се усъмняват в каноничното послание. Подобни проблематизации са по-характерни за литературата и изкуството на ХХ в., като в български контекст те не са особено силни и не стават доминиращи. Трудът констатира наличието на няколко конкурентни или поне успоредни и допълващи се варианта на националната митология, които акцентуват върху различни представи за миналото, което се възприема като „славно“ и основополагащо за предстоящия културен градеж. По същество те представляват идентификационни модели, които съдържат, макар и в неразгърнат вид, свои варианти на националния мит, а и на значещите травми в националното съзнание, свое очертаване на границите на етноса, свои знаци за принадлежност както към относително по-малката общност (нацията), така и към някоя голяма. С „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски започва основната тенденция, която поставя българите в координатната система на Библията и търси връзките с голямата общност на християнската цивилизация. Същевременно Паисиевата тенденция съдържа в зародиш и останалите тенденции. Друга тенденция, която може условно да бъде определена като ренесансова, е насочена към опознаване на античността и легитимиране чрез нея. Тя предполага и по-тесни връзки с наследниците на античността, т. е. с европейските народи и техните култури. Третата тенденция акцентува върху славянската общност и настоява за реконструиране на славянската древност и общуване преди всичко със славянските народи и техните култури. Четвъртата тенденция, изявила се най-категорично у Георги Раковски, пледира за индоевропейските корени на българския етнос и предлага свой модел за ситуирането му в световната цивилизация, яростно полемизирайки с останалите възгледи. Възможно е да се потърсят измеренията и на една друга, по-слабо изразена концепция, опираща се върху хипотезата за хунския произход на българите, лансирана от Гаврил Кръстевич. Вторичномитологическите повествования се откриват във фолклора, в исторически, филологически, етнографски и други научни трудове, в литературата, в публицистиката и не на последно място в учебникарската книжнина. Проблемът за литературата като вторична митология е доста сложен и търпи развитие. Вторичната митология не възниква непременно първо в литературни текстове, в началото тя може да се появи в публицистични, учебникарски или научни текстове, в автентични, реконструирани или мистифицирани словесни паметници и пр. След това идват произведенията на изкуството, на първо място литературата, които могат и да имат по-ограничено, но затова пък по-трайно въздействие от учебниците и публицистиката. С хода на времето присъствието в литературата на митологемите, принадлежащи към вторичната национална митология, става по-косвено, по-опосредствано, поне за една значителна част от високата литература. Структурирането на разглеждането на българската националната митология от ХVІІІ и ХІХ в. може да тръгне по различни пътища. В случая е избрана композиция, която представя първо два от основните митографски текста — „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски и „Горски пътник“ на Г. Раковски, а след това и мотивите от ядрото на българската национална митология, които се откриват в различни текстове от епохата. Не е възможно, а и едва ли е наложително строго придържане към хронологията на разглежданите текстове. В някои случаи тук тя е съзнателно нарушена в името на разкриването на общите повествователни структури, които се откриват в произведения, писани по различно време. За удобство отделните творби се разглеждат цялостно при доминиращата в тях митична структура, като се представят и наличните в тях митологеми, които заемат по-второстепенно място. Все пак, в отделни случаи, особено при представянето на пародийните варианти, се налага връщане към вече разглеждани текстове. Втората глава — Ранната историография и националната митология — е посветена на известните произведения на Паисий Хилендарски и йеросхимонах Спиридон като основа на българската национална митология. „История славянобългарска“ може да се разглежда като един почти завършен основен митографски текст, към който предстои да бъдат добавени или изяснени някои детайли. Миналото на българите, представено от Паисий, носи няколко характерни черти. То е съотнесено с цялостната история на човечеството, представена в най-меродавния и най-авторитетния източник — Библията, която съдържа множество архетипни сюжети и фигури и представлява модел за историческо повествование. „История славянобългарска“ изгражда представата за едно героично време на предците, в което се започва да се очертава национален пантеон. Все още съществува колебания около имената на основните фигури — Основателя (Аспарух) и Покръстителя (Борис-Михаил). Незнанието за тях не става причина те да отсъстват от повествованието, напротив — усилено се търси изграждането на тяхната история. Всъщност функциите присъстват, но ролите са поети от други изпълнители. Само маркирани присъстват и някои основни исторически фигури, около които по-късно ще се градят митологически сюжети — руският княз Светослав, Крали Марко. До голяма степен са въведени и функциите, характерни за тези сюжети. Акцентувано е и върху просветителската мисия на особен тип много значителни културни герои, свързани и с духовното прераждане на народа. Разкрито е Божественото покровителство над българите, осъществявано чрез посредничеството на множество светци, и е провидян един неизбежен светъл апокалипсис. Същите елементи на повествованието за миналото се откриват и в Спиридоновата „История во кратце о болгарском народе словенском“. Разгледана са връзките на творбата с фолклора и с т. нар. „илирийска теория“ и стремежът на автора да постави миналото на българите в координатната система на елинско-римската античност. Специално внимание е отделено на готовността на историографията от времето на националното еманципиране с лекота да погълне събития и фигури, свързани с други етноси (например Александър Велики), както и на популярния мит за коварния гръцкия патриарх и султана от главата за второто разорение на България, на който предстои да се разгърне в произведения от по-ново време. В края е маркирана връзката на ранната възрожденска историография, както и на произведения на чужди историци и исторически писатели, с по-късни български произведения с исторически сюжети, в които се налага националната митология. Като следващ изключително важен за развитието на българската национална митология текст в трета глава е разгледана поемата „Горски пътник“, в която се откриват усилията на Г. Раковски да реконструира старобългарския пантеон, да го съчетае с представите за славното минало, с характерни образи на Врага и фолклорни елементи и да въведе нови фигури — хайдутите — и нови сюжети. Трудът търси и аналогиите между идеите на Раковски и меродавните реконструкции на славянския пантеон. Като цяло поемата гради една характерна митична конструкция. Миналото е славно, днешното време го повтаря, но не изцяло. От своя страна, настоящето е разделено на две ясни области. Едната е на страданията в обикновения делничен живот, другата е хайдушката романтика. Двете области са разграничени и пространствено — хайдушката романтика е в Балкана, страданията са в полето, в селата и градовете. Връзката между тях е Войводата, който излиза от полето, разхожда се по Балкана и (подобно на Чинтуловия юнак) буди сънародниците си. Полюсите на героизацията и виктимизацията обединяват целостта на българското битие. Виктимизацията се изразява в характерните за Раковски образи на тъмницата и в популярните образи на насилия — похищаване на жени, потурчване, тежки данъци, властнически произвол и, не на последно място, коварството на гръцкото духовенство. Всичко това е пряко изречено от Войводата и от автора, а след това — и илюстрирано чрез разказите на хайдутите. Раковски въвежда и характерни мотиви, свързани с борбата — раздялата с либето, битката, предателството. Въз основа на съпоставяне на поемата с други текстове на Раковски и негови съвременници е потърсен механизмът, по който става митологизирането на реални събития. Четвъртата глава — Похитеното съкровище — анализира вариантите на един основен за българската национална митология сюжетен възел, който е свързан с похищението на девойка или някаква друга ценност и бива осмислен като символ на българската национална съдба. Направен е опит българските текстове да бъдат поставени в един по-широк митологичен контекст, да се потърсят аналогии с познати от други митични системи сюжети и фигури (библейската история за Вениаминовите синове, Деметра и Персефона, Хубавата Елена, отвличането на сабинянките) и с инициационния цикъл, а и да се разкрие психологически смисъл (т. нар. „трагедия на девойката“). Представена е архетипната сюжетна схема (митос), основните събития и фигурите, които участват в нея — похитителят, похитената и нейните родственици, помагачът. Посочени са и реалните исторически факти, които лягат в основата на текстовете, посветени на похитеното съкровище. Разгледани са някои представителни фолклорни варианти (мома и змей, три синджира роби и др.), потърсени са първите му прояви в литературата („Житие и страдания грешнаго Софрония“). По-пространно е представено присъствието на мита във възрожденската белетристика — В. Попович, В. Друмев, Л. Каравелов, Ил. Блъсков, а също и „Видрица“ на поп Минчо Кънчев. Потърсени са междутекстовите връзки между отделните творби и постепенното оформяне на основния мотив, започнало в литературата при Г. Раковски. В „Разходка до лозето“ на В. Попович разглежданата митична схема е още неизбистрена, но базовите елементи са налице. Въпреки че името на първата повест на В. Друмев служи за означаване на основния мотив във възрожденската белетристика, той все още не е достигнал до окончателната си форма на национален мит. В разказите и повестите на Л. Каравелов се откриват ключовите елементи от мита, като акцентът пада върху противопоставянето на похитителите („Войвода“). За първи път цялостно и практически в чист вид, без значителни допълнителни сюжетни елементи митът се появява в „Изгубена Станка“ на Ил. Блъсков. Във „Видрица“ се откриват различни истории за похищения и спасения, от героични до пародийни. По-накратко са разгледани някои исторически бележки, основната част от главата завършва с някои следосвобожденски вариации на мотива в творчеството на Ц. Гинчев („Зиналата стена“, „Ганчо Косерката“), което предлага интересни разработки на мотива. В отделен подраздел е представен сходния, но сравнително по-слабо разпространен мотив за похитеното дете. Негови основни варианти се откриват в народните песни за еничари и в сюжетите за така наречената „кръвна клевета“, свързани с разпространените из цяла Европа стереотипи за евреите. Пета глава и шеста Похитената вяра и Изгарянето на българските книги — са посветени на други похищения, които заемат важно място в българската национална митология. Те се опират на наблюдения върху различни текстове — агиографски, фолклорни, летописни, исторически, литературни. Трудът предлага разгърната типология на житията на така наречените новомъченици, анализира тяхната повествователна структура и мотивите, които определят развитието на жанра и различните му идеологически употреби. Религиозната принадлежност е същностна част от националната, а и от личната идентичност. Затова тя е пазена с особена ревност, поддържана е от мощната институция на църквата, която по време на османското владичество е единствената институция, възприемана като „своя“. (Или поне такава е тезата на национализма в случаите, когато не се коментира църковната борба — тогава църквата като институция се разглежда като „чужда“ в смисъл „гръцка“.) Сблъсъкът между християнството и исляма, водещ до насилствена промяна на вярата, се възприема като важен митопораждащ сюжет, вариант на общия митос за похитеното съкровище. Това е една особено съществена травма, която заема централно място в националната митология на българите, а и на другите християнски балкански народи. Навсякъде вярата, религиозната принадлежност се мисли като особена ценност, която е обект на похищаване и преди всичко — на унищожаване. По това тя прилича на жените и книгите (другите два важни обекта за похищение в националната митология). За разлика от тях тя очевидно не може да бъде открадната, т. е. незаконно присвоена и ползвана от Другия. Явно в случая похищението е малко по-особено. С отнемането на вярата, която сама по себе си като че ли не е ценност за Другият, той фактически придобива друга ценност — самите носители на тази вяра. Което ще рече, че митът за похитената вяра по същество налага не само различието, но и особената ценност на своето, косвено призната от различния Друг. По-дълбинното анализиране на сюжета би довело до разкриване на някаква предварителна вътрешна разколебаност и несигурност — човек се страхува да изгуби това, което може да бъде изгубено, с което всъщност не е органично и необратимо свързан. От известна гледна точка страховете могат да се разглеждат като преобърната форма на желанията. Отношението към Другия винаги е амбивалентно и страхът от него е преплетен с желанието за приближаване и общуване, в резултат реакцията може да придобие формата на агресия. Мотивът за похитената вяра е същностен елемент от българската национална митология. Той е близък до другия важен сюжет в нея — историята за „нещастната фамилия“, за похитената красива българка и опитите за нейното спасяване. Може да се допусне, че двата сюжета имат обща митологична основа, общ митос, който може да бъде реконструиран — похищаване на българин/българка, свързано с насилствена промяна на вярата, след което идва травматизиращото страдание, опасността от кръвосмешение (еничарските песни) или (по-често) светъл апокалиптичнен финал (избавление, възстановяване на вярата). В агиографския вариант обект на похищение е млад мъж, а самото похищение е проблематично и прилича повече на провокация, на съзнателно търсена жертва; във фолклорните варианти, свързани с еничари, похищението е откровено насилие; в „белетристичния“ вариант жертвата е жена, която е напълно невинна, единствено хубостта й привлича погледа на друговереца. В този реконструиран митос се откриват някои фундаментални образи, чрез които българите мислят за себе си — Мъченикът (жертвата) и Помагачът (духовен наставник или войводата — спасител). Очертани са и важни образи на враждебния друг — Бруталният иноверец, Коварният изкусител, Отстъпникът. Тези фигури влизат в характерни взаимоотношения, които образуват централния за българската национална митология сюжет, който се състои от две основни събития, нарушаване на космическия ред и последвалото му възстановяване — похищение (на хора, на вяра, на книги, на черкви) и мощна ответна реакция (отхвърляне на исляма, освобождаване, отмъщение). Тези събития представляват повторение на нещо същностно, случило се някога и определящо днешния ден. Това повторение е важно и желано, тъй като то сплотява етническата общност. Затова и въпросът за неговата автентичност остава на заден план и не поражда проблеми за пропагандаторите на национализма и тяхната публика. При митологемата за изгорените книги функцията на похитеното съкровище е поета от стари ръкописи. Тя стои в центъра на пета глава и може да бъде представена по следния начин: Старите книги като символ и свидетелство за желаната авторитетна идентичност липсват или поне не са в достатъчно количество. Наличен е Враг, за когото се смята, че тази липса е изгодна; следователно той трябва да е виновен за нея и вината му се приписва априори. Някой подхвърля непроверени сведения от миналото и те охотно се тиражират от мнозина. Може да се предполага, че като цяло конкретният вариант на сюжетната схема е сравнително нов, конструиран от идеолозите на национализма — древните митове и фолклорът рядко се занимават с книги. Потърсени са и историческите основания, реалните факти, легнали в основата на митологемата, отделено е място на митрополит Иларион Критски (Търновски) — основната злотворна фигура в повечето варианти. По-детайлно са разгледани „Монолог или мисли на владиката Иларион“ от В. Попович и някои други текстове от епохата (Хр. К. Даскалов, Неофит Бозвели, Г. Раковски, Гр. Пърличев, Ил. Блъсков, Р. Жинзифов, П. Славейков, Н. Патоев, В. Априлов, поп Минчо Кънчев), в които присъстват различни варианти на митологемата. Потърсени са междутекстовите връзки между различните произведения и тяхната обвързаност с черковната борба. В подраздела Посегателства върху други материални символи на идентичността са представени сюжети за църкви, обърнати в джамии. Те се откриват главно във фолклорни, мемоарни, по-късно — в публицистични и историографски текстове, не пораждат значими литературни творби, но запазват актуалността си и до днес. Всички варианти на митоса за похищаване (на жена, на дете, на книги, на вяра) се разпространяват както устно, така и чрез писани текстове. Нещо повече — трите типа разгледани източници — жития, исторически бележки, народни песни — са изградени с езиковите ресурси на три типа повествование. Всеки от тях след това е използван от литературата. Благодарение на повестта на В. Друмев и на другите ранни белетристични произведения мотивът за нещастната фамилия се възприема главно като литература, същото важи и за мотива за похитените книги, познат от „Монолог или мисли на владиката Иларион...“ от В. Попович, докато мотивът за отнетата вяра битува главно под формата на жития, народни песни, предания и техни записи. При много от тях се откриват различни форми на намеса в текста, дори и в самите събития, за които текста повествува. Множество варианти и на четирите мотива могат да се разглеждат като мистификации — те неоснователно претендират, че представят действителни събития. В други случаи намесата е по-фина, но не по-малко целенасочена. Във всички случаи присъства съзнателно акцентиране върху един тип събития (достоверни или не) и тяхното целенасочено идеологизиране. Предпочитанията към идеологически натоварените сюжети се откроява ясно на фона на сюжетното разнообразие на фолклора. Седма глава е посветена на изграждането на пантеона на Героите. Акцентът е поставен върху изковаването на мита за фолклорния юнак Стоян войвода. Проследени са основните му варианти, които се откриват в песен от сборника на Братя Миладинови и в редица публицистични (Хр. К. Даскалов), мемоарни („Видрица“) и литературни текстове от епохата (едноименната драма с предполагаем автор Д. Войников). Някои от тях разгръщат познатия от йеросхимонах Спиридон мотив за коварния гръцкия патриарх и султана. Разгледан като цяло, корпусът от текстове за Стоян войвода разкрива няколко характерни особености на българската национална митология. Първата от тях е че сравнително голямото разнообразие от разнородни текстове разкрива начина, по-който първоначалното сюжетно ядро обраства с допълнителни епизоди, персонажи, сюжетни линии. Друга важна особеност на корпуса текстове е особената връзка с фолклора и историята. Тази връзка е подчертавана и съзнателно търсена, но не много сигурна. Като историческа фигура Стоян войвода е със съмнителна достоверност; като фолклорен персонаж неговият статут също е проблематичен, може да се допусне, че той е съзнателно въведен във фолклора. Но дори и първата публикация на песента за него да се опира на автентичен запис, няма съмнение, че тя е популяризирана чрез средствата на писаната книжнина и на национализма. Други важни елементи от предосвобожденския пантеон са героите от по-далечното минало и новите герои, на първо място Хаджи Димитър и Стефан Караджа, по-късно до тях се нареждат В. Левски, апостолите и жертвите на Априлското въстание, Хр. Ботев и неговите четници. По-друг характер има митологемата за „Изкушаванията“ на българката, представена в осма глава. Тя отвежда към друг тип негативно оценено обвързване (или опит за обвързване) на чужденец с българка, в този случай липсва похищение и насилие, то е заменено от доброволно отдаване от страна на общността или, на първо място, от убеждаване (изкушаване, прелъстяване). Българките запълват някаква липса от жени у чужденците, независимо от романтичния облик, който може да получи желанието на чужденеца. Както се вижда сюжетни конструкции са най-малко две, като и двете са свързани с икономиката на жените и имат своя митичен смисъл в съхраняването на своето от замърсяване с чуждото и припомнянето на общностните правила за допустимите брачни и сексуални връзки. Първата е свързана с образите на династическите бракове, преди всичко във фолклора (Мара бяла българка). Зад нея стои екзистенциалната ситуация на брака, при който девойката напуска своето семейство и отива в друго, което на някакво ниво е „чуждо“. Втората конструкция обхваща сюжетите с изкушавания и прелъстявания, тя се откриват главно в литературата. В изследването са предложени анализи на „Изворът на Белоногата“ от П. Р. Славейков, „Божко“ на Л. Каравелов, „Криворазбраната цивилизация“ от Д. Войников и на така нареченото „Шуменското приключение“ в публицистиката на Хр. Ботев и други автори от епохата. Българската словесност от ХIХ, а и от ХХ в. изобилства със сюжети, които по някакъв начин се опират на мотивите за нещастната фамилия и изкушаванията на българката. Тяхната митологична схема прозира в произведения, принадлежащи към различни жанрове. Но сред множеството текстове категорично доминира едната гледна точка — на защитниците на своето, на традиционалистите. Гласовете на модернизаторите, търсещи диалог с другия чрез икономиката на жените, са потиснати и/или забравени, изтласкани в периферията на словесността. Близък по тематика е и мотивът за Невярната чужденка, разгледан в девета глава. За българската национална митология е характерно представянето на „своята“ жена като пасивна, като обект на чужди действия, докато „чуждата“ може и да бъде активна в други сюжетни схеми. Във всички митологии присъстват демонични женски фигури, които, освен всичко друго, олицетворяват изконни мъжки страхове, а и скрити желания, познати от широко разпространения кастрационен мит за вулвата със зъби. Негов вариант е мотивът за Невярната чужденка, който се открива в мемоарни текстове на П. Р. Славейков и на драмите на Теодосий Икономов („Ловчанския владика или бела на ловчанския сахатчия“) и Т. Пеев („Фудулеску, прокопцаният зет на хаджи Стефания“), както и на някои белетристични произведения на Л. Каравелов. („Божко“, „Стоян“, „Прогресист“) От целия корпус възрожденски текстове, посветени на икономиката на жените, може да се извлекат няколко извода. Идеолозите на национализма и въобще интелигенцията, хората, чиито гласове достигат до нас, като цяло не приемат смесените бракове. Общо е мнението, че те откъсват части от етническия колектив, замърсяват кръвта и водят до различни злощастия и в личен и в колективен план. Мъжете, женени за чужденки, за „други“ жени, са заплашени от денационализиране или стават жертва на пъклени чужди планове. Обратният случай — обвързването на българки с „други“ мъже, се възприемат като похищение или прелъстяване. Практически липсват описания на доброволен брак с представител на чужд етнос или вяра, включително на популярния романтичен сюжет за любовта между „различни“ в някакъв смисъл, включително и в етнически, партньори. Похищението изисква неотложни активни действия по спасяването на българката. Ако такива действия няма или те се окажат неуспешни, похитената загива или се смята за загинала, т. е. за загубена за етноса. Трудно решим проблем представляват децата от смесените бракове. Във фолклора се налага те да бъдат подлагани на специални пречистващи процедури, а нерядко и да бъдат убивани. В литературните текстове гледната точка към децата се сменя — често те без уговорки са представяни като българи, но може да се окажат и зле възпитани. В десета глава — Проблематизации на националната митология — са представени два специфични варианта на разгледаните митове. При първия, определен като огледално преобърнати варианти, ролите са разменени — похитителите са „свои“, движението на ценностите протича в обратната посока, отношението към събитията е диаметрално противоположно, но най-общият смисъл на мита може да се запази. Българи похищават чужди жени, налагат своята вяра на мюсюлмани, унищожават чужди книги и храмове. При пародиите промените поставят под въпрос самия смисъл на мита. Разгледани са примери на пародиране на основните митологеми — славното минало и героичните сюжети, нещастната фамилия, митологеми, свързани с религията, изкушаванията на българката. Примерите за огледално преобърнати варианти се откриват във фолклора и като елементи от литературни творби. По-разгърнати пародии на основни елементи от националната митология са разгледани в произведения на В. Попович, Л. Каравелов, Ив. Вазов („Нова земя“, „Белимелецът“ и др.), Св. Миларов, Минчо Кънчев, З. Стоянов, Ст. Заимов, М. Георгиев, А. Константинов. Националистическите митове са динамична структура. Те използват по-стари конструкции, като им придават нов идеологически смисъл, който по правило липсва при по-ранните варианти. Самата националистическа митология се променя, по-късните й варианти отхвърлят предходните, много често със средствата на пародията. Съществуват и пародии, в които не може да се открие подобна цел, била тя осъзната или не. Откриват се и опити за преодоляване на познати мотиви и митологеми и насочване към други повествователи и идейни пространства. Но и в трите случая, поне според разгледаните примери и през ХІХ в., не се открива целенасочено подриване на националната митология като такава, сама по себе си. Според мен в повечето случаи става дума за вътрешни противоречия в структурата на големия митологичен наратив. Последната единадесета глава — Новото поколение митографи и митични герои — е посветена на новия вариант на националната митология, който се появява в мемоарните произведения, посветени на борбите за свобода, и на първо място в „Записки по българските въстания“ на З. Стоянов и „Миналото“ на Ст. Заимов. Те прибавят нов пласт в националната митология, ново поколение от герои и повествования за тях. Въвеждането на нов пласт в националната митология стеснява присъствието на ключови елементи от по-старите пластове. Така в „Записки по българските въстания“ и „Миналото“ практически изчезва сюжетът за похитената българка, до голяма степен и целият мит за похитеното съкровище, а култът към славното минало минава на по-заден план. Вазовото творчество представлява синтез на съществуващите варианти на националната митология — славното и травматично минало, всички варианти на похитеното съкровище, сюжетите, свързани с икономиката на жените, както и повествования за новите герои, участниците в борбите за независимост. В труда са разгледани представителни белетристични творби на Вазов — „Немили-недраги“, „Под игото“, „Нова земя“, някои от разказите, посветени на борбите за свобода. Най-популярните му творби, наложени от институциите в нова България (образованието, критиката, официалната празнична система), се възприемат като олицетворение на българското, което ще рече — като представителна част на националната митология. От една страна те спорят с по-радикалните опити за преосмисляне, от друга страна обаче, една част от тях се усъмняват в отделни елементи от официалния вариант на националната митология, без да я проблематизират като цяло. Заключението на труда е посветено на два важни въпроса, които произтичат от направените наблюдения: Проблемът за автентичността на текстовете и въпросът за Доминиращи и потиснати гласове в българската литература от ХІХ и ХХ век. Всяка реконструкция на националната митология се опира на някакъв корпус от текстове, които претендират, че носят голямата истина за българския народ. Този корпус обхваща само част от реално съществувалите текстове, може да се допусне че някои от гласовете на миналото не са достигнали до нас или са били променени. Посочени са основните възли от голямата дискусия, започнала още през Възраждането, за достоверността на различни текстове — фолклорни, летописни, литературни — и опитите за тяхната верификация. Изказва се съмнението, че до нас са достигнали гласовете на всички слоеве на обществото от ХІХ в., да не говори за по-ранните епохи. Всъщност интелигенцията, която има претенциите, че говори от името на всички, на целия колектив, като че ли по-скоро налага своето мнение на останалите и го огласява от тяхно име. Би било наивно да смятаме, че сме чули гласовете дори на най-горните прослойки на обществото — например на представителите на рода Богориди, на братята Евлоги и Христо Георгиеви, дори на Гаврил Кръстевич, който активно пише и публикува. Още по-недалновидно би било да се смята, че познаваме гласовете на необразованите хора от селата, а дори и от градовете. Автори като Ил. Блъсков донякъде имат основание да претендират, че са техни говорители, но също са открито тенденциозни; те най-малкото са по-чувствителни към един тип гласове и мнения и по-нечувствителни — към други. Изследването не си поставя свръхамбициозната задача да представи всички текстове от епохата, които имат отношение към националната митология. Това едва ли е възможно, неизбежна е и известна субективността при подреждането и определянето на мястото, което се отделя на конкретните творби. Надявам се, че цялостната картина на националната митология е пълна и обективна. Аналитичното навлизане в света на националната митология би трябвало да помогне при намиране на отговорите на изконни въпроси от типа на: „Кои сме ние?“, „Защо сме такива?“, а и „Как сме станали такива?“. В по-далечна перспектива рационалният подход към подобни крайно чувствителни теми би могъл и да внесе повече дълбочина и триизмерност в образите, които си изграждаме за себе си, повече толерантност в образите, с които мислим другото.
Обратно към: [Национална митология и национална литература][Николай Аретов][СЛОВОТО] © 2006 Николай Аретов. Всички права запазени! |