Обратно към: [Национална митология и национална литература][Николай Аретов][СЛОВОТО]

Проблемът за автентичността на текстовете

Проблематизиране на основните митологеми и тяхното включване в нови варианти и синтези е свързано с въпроса за автентичността на източниците им, въпреки че тази връзка не е задължителна. Напълно възможни са разграничавания и пародии, насочени към текстове, възприемани като автентични документи и свидетелства. Съмненията в автентичността по правило са свързани с налагането на позитивното мислене и стремежът за научна обективност. Те са характерни за модерните времена. Но и национализмът е присъщ на модерните времена. Двете тенденции влизат в сложни и напрегнати взаимоотношения, които са актуални и до днес. Може да се потърси и някаква, не напълно последователна специализация, при която в масовото мислене и масовата култура (включително и медиите) доминират митичните представи, високата канонична култура и академичната наука са теренът за най-ярките противоборства, докато в по-авангардното изкуство като че ли доминира проблематизирането на утвърдените истини.

Проблематизирането и пародирането на утвърдените митологеми се актуализира от смяната на поколенията митографи и насочването към нови герои. Дотук, където бе възможно, без да се правят прекалено големи отклонения, бяха споменавани и съмненията в част от източници на основните сюжети в българската национална митология. Най-разпалените спорове са около няколко типа текстове. Към тях могат да се прибавят постоянните и практически неизбежни дискусии около конкретни историографски извори. Подобни спорове присъстват или намират някакъв отглас и в литературата. Ако се следва използваната тук класификация на националните митове споровете за автентичността на текстовете могат да бъдат групирани около няколко ядра.

Нормално е да има спорове около далечното минало — генезиса на българите и предисторията на българската държава. Тук е и вероятно най-разпалената дискусия, която не е заглъхнала и днес — автентичността на песните от „Веда словена“. По същество тези спорове проблематизират една представа за българската древност, тръгнала от Г. Раковски. В по-ново време се спори и за други източници на сведения за древната история на българите, оформили един от вариантите на националната митология.

При митовете за историческия разказ за независимата българска държава основната група текстове, чиято автентичност е поставена под въпрос още от К. Иречек през 1878 г.¹, са част то грамотите, с които български владетели дават привилегии на манастири. Те са сред източниците на Паисий и ранните историографи, участват в представите за миналото на българите, наложени от В. Априлов и други негови съвременници. Някои от тези грамоти са доказани стари фалшификати, те не се използват от сериозната историография, но и до днес подкрепят някои от елементите на българската национална митология. В по-ново време аналогични явления могат да се намерят сред надписите и други археологически находки.

Интересна дискусия около легенди и документи (вкл. и така наречената Сводна грамота), свързани със Зографския манастир се разгърна в последно време. Ролята на проблематизатора в случая изпълнява Ив. Божилов, а на защитника на традиционното — Г. Тодоров.²

Важен е и спорът за автентичността на историческите народни песни. При това на най-популярните от тях като „Даваш ли даваш, Балканджи Йово“. Вече стана дума, че самият Ив. Вазов не вярва в автентичността на „Откак се е, мила майно ле, зора зазорила“ и дори посочва, че тя вероятно „тя е съчинена и несполучливо съчинена от някой родолюбив даскал“. Изследователите на българския фолклор допускат, че този даскал е Найден Йованович, който пръв публикува песента.³ В „Белимелецът“ Вазов представя разминаването между песен и реални събития, между поезия и истина. В „Миналото“ на Ст. Заимов е разкрита борбата между различните песни (народни и чужди), които съмишлениците революционери пеят по време на вечеринката, двусмисленото отношение на модернизаторите революционери към фолклора и появата на една „модерна“ народна песен. За пътя на идеологията към народа бе дума при разглеждането на „Видрица“. За възможни намеси в записи на народни песни, както бе дума, говори В. Д. Стоянов, а и далеч не само той. От друга страна, отново както бе дума, и днес някои говорители на националистическата митология предпочитат да виждат във фолклора „отражение на народностната драма“ и отказват да забележат следите на древните митологеми и обреди в него.

В изковаването на митовете за похитеното съкровище също участват текстове и документи с проблематична автентичност. Фикционалните и историческите разкази за похитени българки и династически бракове с османски султани се опират по някакъв начин на фолклорни текстове и писани документи, но всеки от тях представлява отделен казус. По-ясен е случаят с изгорените книги, чиито източници са повече от съмнителни.

Конкретните наблюдения подсказват, че много от фолклорните или ръкописни текстове, върху които национализмът акцентува, са с проблематична автентичност. Тази проблематичност не означава непременно пълна мистификация, съществуват степени на намеса в текста, която може да бъде както целенасочена, така и неосъзната. Намесата може да се изразява и в промяна на контекста — без да се променя, даден текст бива откъснат от фолклорната или книжовна среда и нейните норми, като по този начин, съзнателно или не, му се придава допълнителен смисъл. Друг тип намеса е акцентуването върху даден текст, който може да е периферен, да съществува в малко фолклористки записи, но да бъде поставен в центъра на канона.

Най-разпаленият спор, свързан с конкретен корпус от сравнително малобройни текстове, е при мита за насилственото ислямизиране. Той бе маркиран в главата за похитената вяра. Свързан с него е и спорът за общата картина на живота от епохата на „робството“⁴, както и за думата робство, като тук въпросът не се свежда само до проблематичната автентичност на един или друг документ.

Интересно е, че в пътеписа „В недрата на Родопите“ Ив. Вазов първоначално почти буквално предава историята от поп Методи Драгинов (Т. 10, С., 1956, с. 163-167), а след това говори за „Веда словена“ като за мистификация (Т. 10, с. 191-198).

Следващият значителен спор, който предстои да се разгърне, е около автентичността на хайдушките и историческите песни. Не толкова за автентичността им в строгия смисъл на думата, колкото за намесата на идеолозите в текста им, а и за влиянието на късни литературни, учебникарски, исторически, публицистични текстове върху народни песни, представяни като по-стари. Аналогията с „Веда словена“ е очевидна.

Дори когато не се спори за автентичността на фолклорните текстове, редица автори, свързани с изграждането на националната митология, всъщност представят възникването и разпространяването на „новите“ песни. Както заявява Славчо Белимелецът „на юнаците песен се пада“ и тя трябва да бъде пята, дори когато не отговаря напълно на случилото се, което е известно на всички.

Друг интересен казус, който е маркиран при разглеждането на фолклорните варианти на мотива за нещастната фамилия, е за разнообразието от варианти на един сюжет, за тяхната еволюция и за интерпретирането им от тълкувателите.

Доминиращи и потиснати гласове

Настоящото изследване се гради на наблюдения върху различни видове текстове и това предполага известни уговорки. Националната митология е ментална структура, която се проявява в литературата, в учебникарски, публицистични и научни текстове, във фолклора, в местни легенди и непечатани текстове, които се разпространяват по начините, познати от средновековната литература. Това разнообразие е единият и всъщност по-лесният проблем. От една страна, той е традиционен — литературната история на Българското възраждане винаги е разглеждала подобно разнообразие от текстове и то като че ли не поражда особени проблеми. От друга страна, постструктуралисткото литературознание чувствително разшири обхвата на текстовете, които анализира.

По-сериозният проблем е свързан с поне привидната разновременност на разглежданите текстове. И той е свързан на първо място с фолклора. Несъмнено много от привличаните песни и приказки са възникнали много преди Българското възраждане и епохата на национализма. Но те така или иначе са записани именно по това време или дори по-късно.⁵ Така че на практика днес не разполагаме с преки данни за формите, в които са съществували по-рано, за начините на тяхното изпълнение, а и за социалния им контекст. Народната култура достига до нас през посредничеството на нейните по условие пристрастни тълкуватели. Те изтъкват едни данни, потискат други, а трети може и да не забележат.⁶

Гласовете, които достигат до нас чрез фолклора, също са до голяма степен проблематични. Те преминават през своеобразен филтър, който отсява маргиналното и неприемливото. В случая не става дума за филтъра, кога съзнателно, кога несъзнателно наложен от фолклористите, а и от издателите и популяризаторите на техните записи и изследвания. Преди това самият фолклорен колектив отсява съществуващите текстове (песни, приказки, предания, слухове) още при самото им възникване. Други текстове могат да възникнат, но да не бъдат запомнени, да не бъдат „запети“ от останалите. Трети могат да не бъдат съобщени от информаторите, като причините могат да бъдат различни. Учените фолклористи също са тенденциозни, а и едва ли са безгрешни — те имат властта да обявят даден текст (песен, легенда, обред) за фолклор, а друг не; при всички случаи те йерархизират и подреждат според своите представи наличното. Фолклористите могат и да не забележат даден текст или цели жанрове, или да ги забележат твърде късно.

Още по-съществен аспект на същия кръг от проблеми представлява въпросът за това какви текстове могат да възникнат, да достигнат до съвременната им аудитория и да се съхранят до наши дни. Във всяко общество съществуват доминиращи и маргинални мнения и гласове, които нямат равен достъп до публичното пространство. Най-очевидната форма за ограничаване на достъпа до него е цензурата. Но тя не е единствената, а вероятно не е и най-мощната. Винаги съществуват групи хора, които, без да са част от формалните институции, определят достъпа до публичното пространство. С развитието на медиите се увеличават възможностите на маргиналните гласове да прозвучат в него и това е характерно за ХХ в. (Друг е въпросът, че свръхразвитието на медиите, особено в края на ХХ и началото на ХХI в. практически лишава маргиналните гласове от възможността да бъдат чути от по-широка аудитория.) Но по времето на зараждането на национализма подстъпите към публичното пространство са сравнително малобройни и те са в ръцете на малобройни групи, които не особено охотно допускат различните гласове. Първоначално национализмът също е маргинален глас, но той успява да си извоюва позиция и също като своите противници (да ги наречем условно представителите на статуквото, на традицията) не е склонен да допуска други до публичното пространство.

Властта на доминиращите социални групи не трябва да се възприема единствено като цензуриране на другите гласове или като недопускане до публичното пространство — примерно до вестниците. Доминиращите социални групи успяват да наложат своите мнения и да внушат, че различното е недопустимо. Те формират у общността манталитет, който е най-голямата преграда пред маргиналните гласове. Има въпроси, по които се спори, и то яростно, но има и въпроси, по които е недопустимо да се спори. Затова до съвременниците, а още повече — до по-късните поколения, не достигат гласовете на редица малцинства и групи — най-яркият, но едва ли най-интересният пример са хомосексуалистите (на които едва края на ХХ в. обръща внимание). До по-късните поколения не достигат важните гласове на всички онези, които по най-различни причини напускат етническия колектив, някои от тях доброволно, като съзнателен избор, други чрез брак, трети поради някакви наложени обстоятелства, четвърти — насила. Всяка от тези групи има какво да каже за себе си, а вероятно и се е опитвала да го стори по един или друг начин.

В никакъв случай не можем да сме сигурни, че до нас са достигнали и гласовете на всички слоеве на обществото от ХІХ в., да не говори за по-ранните епохи. Всъщност интелигенцията, която има претенциите, че говори от името на всички, на целия колектив, като че ли по-скоро налага своето мнение на останалите и го огласява от тяхно име. Би било наивно да смятаме, че сме чули гласовете дори на най-горните прослойки на обществото — например на представителите на рода Богориди, на братята Евлоги и Христо Георгиеви, дори на Гаврил Кръстевич, който активно пише и публикува. Още по-недалновидно би било да се смята, че познаваме гласовете на необразованите хора от селата, а дори и от градовете. Автори като Ил. Блъсков донякъде имат основание да претендират, че са техни говорители, но те също са открито тенденциозни; те най-малкото са по-чувствителни към един тип гласове и мнения и по-нечувствителни — към други.

При осмислянето на целия корпус от текстовете на националната митология, свързани с икономиката на жените, трябва да се има предвид едно важно разграничение, на което обръща внимание Парта Чатерджи — това е „дискурс за жените: тук жените не говорят“⁷. Всъщност, далеч не само жените. Гласовете на редица големи социални групи не достигат до нас или достигат приглушени и филтрирани. В някаква степен това твърдение може да се перефразира — националната митология е дискурс за народа, а не някакъв неоспорим глас на народа, който едва ли възможен.

Всички тези уточнения са насочени към обективни и неизбежни особености на днешното възприемане на миналото, в случая — на епохата, в която възниква и се налага национализма. Целта им е да една — да предпазят от наивното убеждение, че до нас достига в автентичния си вид цялото многогласие на миналото и че това многогласие е било неограничено и всеобхватно.

Настоящото изследване не си поставя свръхамбизиозната задача да представи всички текстове от епохата, които имат отношение към националната митология. Това едва ли е възможно, неизбежна е и известна субективността при подреждането и определянето на мястото, което се отделя на конкретните творби. Надявам се, че цялостната картина на националната митология е пълна и обективна.

Аналитичното навлизане в света на националната митология би трябвало да помогне при намиране на отговорите на изконни въпроси от типа на: „Кои сме ние?“, „Защо сме такива?“ (Ив. Еленков и Р. Даскалов), а и „Как сме станали такива?“. В по-далечна перспектива рационалният подход към подобни крайно чувствителни теми би могъл и да внесе повече дълбочина и триизмерност в образите, които си изграждаме за себе си, повече толерантност в образите, с които мислим другото.

¹ Вж. Иванов, Й. Български старини от Македония. Фототипно изд. (1 изд. БАН, 1908) С.: Наука и изкуство, 1970, с. 603, 695-696.

² Вж. Божилов, Ив. Основаване на светата атонска българска обител Зограф. Легенди и факти. — В: Светогорска обител Зограф. Т. 1, С.: Софийски университет, Фондация Св. Климент Охридски, 1995, с. 11-22; Божилов, Ив. Мъчение на зографските монаси. Легенди и факти. — В.: Светогорска обител Зограф. Т. 2, С.: Софийски университет, Фондация Св. Климент Охридски, 1996; Тодоров, Г. Светите 26 Зографски мъченици — и опитите за тяхното унищожаване. — Църковен вестник, № 18, 2002 (synpress.bglink.net/18-2002/18-26zogr.htm)

³ Вж. Арнаудов, М. Предговор. В: Братя Миладинови. Български народни песни, с. LXIV. Вж. и Иванова, Е. Османското завладяване на Балканите. Митотворчески интерпретации. — В: Slavia Merdionalis. Studia linguistica Slavica et Balcanica 5, Warszawa, 2005, с. 247.

⁴ В по-ново време представителен за този тип спорове бе размяната на реплики между В. Мутафчиева (самата тя по-рано обвинявана в обективизъм при представянето на същата епоха) и Бернар Лори. Вж. Лори, Б. Разсъждения върху историческия мит „Пет века ни клаха“. — Историческо бъдеще, 1997, № 1; Мутафчиева, В. Някои разсъждения относно разсъжденията на Бернар Лори върху историческия мит „Пет века ни клаха“. — Пак там, 1997, № 2.

⁵ За разликата между класическите носители на фолклора и информаторите от епохата на национализма вж. Ничев, Б. От фолклор към литература. С.: Български писател, 1971, (2 изд. 1976), с. 119 и др.

⁶ Вж. „Изплъзващите се извори“. В: Бърк, П. Народната култура в зората на модерна Европа. Прев. Д. Господинов. С.: Кралица Маб, 1997. Авторът не отхвърля напълно възможността да се проникне в устната народна култура на миналото, а предлага внимателни процедури за това проникване, които се основават на опита на М. Блок и неговия „регресивен метод“. Вж. Bloch, M. Les Caractères Originaux de l'Histoire Rurale Française, Paris, 1964 edn, p. XII.

⁷ Chatterjee, P. The Nation and its Fragments: Colonial and Postcolonial Histories, Princeton University Press, Princeton, New Jersey, p. 133. Цит. по Ганди, Л. Постколониална теория. Критическо въведение. Прев. М. Атанасова. С.: Кралица Маб, 2005, с. 110.

Обратно към: [Национална митология и национална литература][Николай Аретов][СЛОВОТО]

© 2006 Николай Аретов. Всички права запазени!
© 2006 Издателство Кралица Маб. Всички права запазени!<