напред назад Обратно към: [Бог][Стоян Михайловски][СЛОВОТО]



На път към съвършенство


І

 

Навремени отмала някаква усещам,

която ме сломява; чини ми се, нещо

че вътре в мен примира...

 

Това е в часове, когато моят разум

се мъчи да намери отговор на всичко,

каквото не разбира...

 

Как да се борим против злото? За наслади

защо е толкоз петимна плътта – душата

когато ги презира?

 

Що са художествен полет, научен устрем?

Разумно същество в блян що се вдава? Гений

до лудост що допира?

 

В това, що всички философи са нарекли

закон, хармония и ред – защо тегловник

безредица съзира?

 

За който бяга от хомота на съдбата,

за който бяга сам от себе си – избава

в чер гроб ли се намира?

 

Съблазни, страсти що се толкова могъщи –

щото под техний натиск дори на мъдреца

сърцето се раздира?

 

Отърване що няма от това мамило,

любов в душата ни когато се забива,

като в елха секира?

 

Как да прогониме от себе си враждата –

тоз гостенин-издайник, който тихомълком

в духа ни се въвира?

 

Как да насочим всякакъв ламтеж към вечност?

Как в тление и в мъртвина да разпознайме

това, що не умира?

 

Как да се възвисим до Висшето Начало?

Как да премахнем пречката – порок, незнанье, –

възхода ни що спира?

 

...Така догдето размишлявам за съдбите

световни и човешки – чини ми се, нещо

че вътре в мен примира!

 

 

ІІ

 

 

Но скоро вяра крепка и надежда блага

в мен превъзмогват. Скоро пламенна молитва

спокойство в мен всадява.

 

„Против безредици цяр ако дириш – има

подобен цяр. Бог е Върховен Ред!“ – глас таен

така ме наставлява.

 

„В света, в живота смисъл ако търсиш – ето

тоз смисъл: труд донася благодат!“ – глас таен

така ме поучава.

 

„От теб зависи делото си да превърнеш

на подвиг славен! Твърд бъди! Дерзай!“ – глас таен

така ме ободрява.

 

Да, таен глас, от Бога дадена мен съвест –

ми дума: „Съвършенство, твоя цел върховна,

в борба се усвоява!

 

С борби се усвояват чистота духовна

и знанье светло... Но всегда и вредом мъка

борбите придружава!

 

О, няма на земята мъдрост по-велика

от тая старовремска притча – че доброто

с беди се наторява

 

и че това, що ний зовеме зло, провала,

е благост тайнствена, каквато ум човешки

не знай да обяснява.

 

Зора златолъчиста от тъми изхожда;

зрънца, заровени във влажна пръст, изгниват –

но тоз гнилак плод дава.

 

Избухва грозна буря – съсипня донася;

ала чрез нея зла зараза се премахва,

мор жалостен престава.

 

Човек на същия закон се подчинява;

злощастие го съкрушава – но духа му

до Бога приближава!

 

Да, мощно чувство, творческа идея – всяко

добро в човека бива рожба на страданье...

скръб облагородява!

 

Сляп, Омир пееше безсмъртната си песен;

сляп пееше безсмъртната си песен Милтон;

неволя вдъхновява!

 

На земното кълбо каквото и да става,

еднакъв смисъл има: само чрез рушене

светът се подобрява...

 

Иди се вгледай в дело на ваятел: удар

след удар той наниса на грамада мрамор,

троши я и сломява...

 

Ала това когато върши, той превръща

безформена материя на хубав образ –

вещ чудна той създава...

 

Ваятел е на своя дух и разум всеки

човек – на земний свят понеже е поставен

да се преустроява.

 

В живота ний решаваме задача: всеки

през своите отсамгробовни дни – задгробни

дни си приготовлява.

 

И всеки ще добий в задгробни сфери толкоз

безсмъртност, колкото духовно съвършенство

на тоз свят овладява...“

 

... Тъй в мен над всякакви зломислия надежда

и вяра връх удържат – а молитвата топла

покой в духа ми всява...

 


напред горе назад Обратно към: [Бог][Стоян Михайловски][СЛОВОТО]
© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух