Обратно към: [Страници за Димчо][Дойчо Иванов][СЛОВОТО]

Идеята на Кръжеца "Живо слово" за пренасяне на костите на Димчо Дебелянов в Родината среща съзвучие, въодушевен прием и много поддръжници в обществото. Намерила своята благодатна почва и ентусиазирани, действени съмишленици, тя съвсем естествено и много бързо прераства и в друго едно намерение – създаване на паметник на поета. Нещо повече, когато през пролетта на 1931 г. членове на кръжеца отиват в Копривщица, за да подирят най-доброто място за гроба, с тях е и скулпторът проф. Иван Лазаров. Несъмнено, и идеята за паметника вече е в работен процес на осъществяване. След като обходили доста места из и около Копривщица, в двора на старата църква именно художникът, по спомени на участници, посочва мястото: "Тука ще да е най-доббре!"

Естествено и почтително е днес, още в началото на тези редове, да споменем имената на членовете на Кръжеца и на някой от най-дейните съмишленици – Фани Попова-Мутафова и съпругът и арх. Чавдар Мутафов, Анна Каменова-Стайнова и съпругът и Петко Стайнов, Людмил Стоянов, Теодора Арабаджиева, проф. Димитър Ненов, Надя Костова, Зорка Йорданова, Стефан Савов, Константин Кисимов. Подемайки призива на проф. Димитър Шишманов, и много още други.

Председателката на Кръжеца Невена Буюклиева и секретарят Стефан Ханджиев правят всичко възможно за организиране на ефективна дейност, която да подпомогне и финансира благородната инициатива. Образуван е фонд, в който първоначално се събират средства от литературни вечери, четения и сказки на Кръжеца и приятели. По-късно, когато работата се подема нашироко, в него постъпват и суми от дарения. Но как стигат до решението да потърсят именно Ив. Лазаров?

"Бях видял вече паметника на Пею Яворов в Софийските гробища – пише в спомените си Ст. Ханджиев, – сътворен от скулптора Иван Лазаров. Беше ми направил силно впечатление със своя замисъл и изразителност. Казах това на нашите хора от "Живо слово". След посещението на гробищата решихме единодушно да го помолим той да направи паметник и за Дебелянов."

Още при първата среща на хората от Кръжеца и скулптора възникналата спонтанно идея започва да се оформя и добива реална плътност. Сдружението поема да събере необходимата сума за закупуване на камъка (зелен айтоски андезит), за транспортните разноски до София, за заплащане труда на каменоделците и разходите за пренасяне и монтиране на паметника на новия гроб в Копривщица – общо около 70 000 лв. А художествената работа ще бъде личното участие на Иван Лазаров в благородната кауза – за своя труд той няма да получи възнаграждение.

На тази първа среща Кръжецът се обръща с идеята-молба към професора "да вземе за тема на паметника някой ред от стихотворение на Дебелянов". На което художникът отговаря с радост: "И аз щях да ви помоля да не искате от мене да направя бюст на Димчо". Пак той предлага новият гроб на поета да не бъде в София, а в Копривщица.

Иван Лазаров е обхванат от техния ентусиазм и почит към поета: "... Така започнаха нашите многобройни срещи. Новите ми приятели се проявиха тука не само като ентусиасти, но и като делови хора. С редица четения от страна на кръжеца те събраха нужните средства за паметника. Вярата и ентусиазма, с който те започнаха, не можеше да не даде резултат. Но най-много допринесе за добрия край на работата и това, че те дойдоха при мен с пълно доверие към моето творчество и ми предоставиха пълна свобода при работата."

Оставен на свобода сам да изгради концепцията си, скулптрът не бърза да вземе решение. Той добре съзнава, че рискът да се стигне до повърхностно становище е твърде сериозен. По тази причина първо се заема да прочете отново всичко, написано от Димчо. След това посещава Копривщица, където, заедно със запознаване с мястото на паметника, иска да почувства характера и излъчването на стария балкански градец. Всичко това той прави с желанието паметникът да не противоречи на архитектурния стил на малкото селище и да се впише органично в него.

Естествена е и следващата стъпка – да потърси модел, по който да осъществи концепцията си за паметника. Първият модел за образа на Майката става копривщенката Лила Паралеева, в чиято къща отсядат често членовете на Кръжеца. Той започва работа, а след смъртта на баба Лила през 1932 г. му позира Лала Душкова. При работата си вече в ателието (днес музей с дома на скулптора) в София Иван Лазаров разработва три варианта, които са много близки помежду си. Сега те се пазят в музея.

Едновременно с работата по паметника Кръжецът развива трескава дейност по подготовката на мястото и околността, за организирането на тържествата. "Посланик" на делото в Копривщица е Ана Каменова, която държи и информацията и координацията чрез многобройни писма, телеграми и по телефона. Министерството на войната отново помага с транспорт, строителни материали, войници-работници. Включват се и други сдружение и институции, многобройни са доброволците-помощници. Още с пристигането за монтаж в Копривщица на "Майката", в малкия град това се превръща във важно събитие. Копривщенци се извървят да го видят. Първата критика е получена от тях: В Копривщица жените носят косите си сплетени на една плитка, а не на две както е при статуята и в Карлово (където е роден Лазаров). Тази взискателност радва художника, защото доказва, че неговата творба е станала близка на хората от града, че те я чувстват като част от техния свят.

И на 19 август 1934 година с всенародни тържества паметникът на Димчо Дебелянов е открит. В пресата (а и по новосъздаденото национално радио) са публикувани възторжени материали за събитието, в което "... името на един мил поет и храбър воин събра на голямо национално тържество всички категории граждани и дейци, обедини ги, внуши им един поглед." Във вестник "Слово" подробно се проследява двудневната програма. Освен членовете на Кръжеца, жителите на градеца, тук са и копривщенци и българи от цялата страна. А имената на Константин Константинов, Георги Райчев, Ангел Каралийчев, Владимир Полянов, Николай Масалитинов, Дора Габе, Спиридон Казанджиев, Константин Щъркелов, Владимир Василен, на политиците Михаил Маджаров, Димитър Гичев, Вергил Димов, министъра на просвещението Янаки Моллов, пълномощният ни министър в Париж Петко Стайнов – сами говорят за мащаба и важността на това събитие.

"Откриването на паметника бе поклонение пред духа на коравия, възвишен и доблестен дух на Димчо Дебелянов, но то бе още и поклонение пред духа на стотиците славно загинали в служба на България копривщенци и родени от копривщенския край. Такива праздници на духа трябва да се устройват по-често, за да укрепят вярата ни в светлото бъдеще на България."- В. "Слово", 20. VІІІ. 1934 г.

След подробния отчет за изразходваните средства се установява, че във фонда са останали 2 500 лв., които са дарени на комитета в Копривщица за поддържане и украсяване на гроба и МЯСТОТО НАОКОЛО.

Написаното дотук като че изчерпва накратко официалната история на този монумент. Ще добавим някои щрихи от неофициалната му, а и недотам позната биография. Съпругата на художника д-р Дона Лазарова пише, че още първият вариант на паметника й е направил зашеметяващо впечатление. Членовете на Кръжеца пък били доста изненадани от модела, имало някои възражения, но личала и силната им вяра, че Лазаров ще направи нещо наисти интересно и въздействащо. Почетната председателка на сдружението Вера Пушкарьова е отведена да види скулптурата и също е впечатлена. По-късно тя ще изкаже своите възражения, че стената зад фигурата е много ниска и наподобява чешма, а не порта и ако жената се изправи ще бъде по-висока. След откриването на паметника тя възразява и за това, че не е изписана третата строфа от елегията "Да се завърнеш...", каквото било решението на Кръжеца. А според нея текстът от "Тиха победа" променя замисъла и сякаш паметникът не е на Димчо, а на майка му. Между В. Пушсарьова и Лазаров е имало противоречия още в процеса на работата. Тя изказала мнение, че е трявало да се обяви конкурс за паметника и тогава с наличните пари би могъл да се получи и по-добър резултат. Тя даже настоявала да се изрише целия текст на стихотворението. Естествено, творецът отказал даже и да се коментира подобна намеса в работата му. А конфликтът стигнал дотам, че Лазаров поискал да върне седемдесетте хиляди лева и да си вземе любимата творба обратно.

Що се отнася до текста, в един по-раншен разговор с членове на Кръжеца професорът възприел идеята на Теодора Арабаджиева за изписване на думите "... и в кротък унес чака тя, да дойде нейното дете..." Тъй като тези думи са изпълнени със символика, отразяваща съдбата на трагично загиналия поет. А и този надпис не би бил прекалено илюстративен и повтарящ основната идея, изразена чрез фигурата на майката. "Не майката – чака земята, за да бъде сключен кръгът на живота и смъртта. Майката е само видимата част на тази идея, която скулпторът е прозрял много по-рано от нас и с изсечения цитат е превърнал каменното си ваяние в символ: Майка-Земя-Смърт-Завръщане-Безсмъртие." (Проф. П. Петров).

А като всяка гениална творба, статуята ражда и продължава да сътворява нови тълкувания и днес. Освен на майката, която вечно ще чака завръщането на своя син, тук (особено чужденци) откриват и образа на Родината-Майка, на Отечеството, която вечно ще скърби с вечна печал и признателност за гибелта на своите достойни синове, загинали за свободата й. Да добавяме ли, че статуята отдавна се е превърнала в символ на Копривщица и на музея.

Надписът на паметника явно не е бил предварително уточнен и съгласуван окончателно. И това е повод за известно напрежение и търкания между членове на Кръжеца и професора, стигало се е и до искания за промяната му. В крайна сметка остава идеята на Лазаров. Но това не е последното огорчение, което той ще изпита по повод на гениалната си творба. През февруари 1940 г. скулпторът е известен с писмо от общината, препратено му от Ана Каменова, че вандали са отчутили носа на статуята и са й нанесли и други поражения. Варварството е нашироко отразено от пресата с гневни публикации. Многобройни писма с подобно съдържание показват колко паметникът е бил заобичан от българите. Стотици граждани и много сдружения предлагат помощ за реставрацията. По-късно ще се окаже, че това е дело на дете от града с умствени увреждания. А наскоро след събитието Иван Лазаров сам поправя повредите.

Тази тъжна случка, за съжаление, се повтаря през 1965 година. Тогава група столични ученици след среднощна веселба отново разбиват лицето на фигурата. Възстановяването е възложено на ученика та проф. Лазаров, скулпторът Борис Кадийски. Той още през 1939 г. по поръчка на Народния музей и под прякото ръководство на автора изпълнява по гипсовия оригинал на "Майката" копие от бял камък. Днес те се съхраняват в Националната художествена галерия. Така през 1967 г. Б. Кадийски, отново по гипсовия оригинал, изпълнява от айтоски андезит повторение на фигурата. Репликата е поставена на гроба, а оригиналът е преместен в двора на къщата-музей на Димчо в Копривщица през 1968 г.

Бронзово копие на статуята има и пред дома-музей на проф. Иван Лазаров на бул. "В. Левски" в София. Друго, по-малко копие се пази в художествената галерия в Плевен. Преди няколко години в двора на Външно министерство бе поставена (наред с други велики български скулптури) и "Майката", излята от бронз в оригинален мащаб.

В "Златната книга" в къщата на Михаил Маджаров в Копривщица, където оставят по няколко думи всички гости, на 6 юли 1934 г. Иван Лазаров написва: "В тревясалия двор на старите гробища в Копривщица, на гроба на поета Димчо Дебелянов, вече стои моята каменна жена. С вътрешната тревога на художника я донесох и поставих там и с радост видях, че тя намери тук своето подходящо място и обстановка – тя не руши хубавия стилен образ на Копривщица. Критиките на старите копривщенки ме карат да усещам, колко тя им е близка и родна. Те искат тя да има една плитка, както всички те носят – наистина те виждат твърде много себе си в нея.

Доволен си отивам в София и тяхното вярно чувство ми е най-силната защита пред бележките на всички умни критици. Мене ми е достатъчно усещането, че чрез моята работа аз общувам с жителите на тоя старинен и стилен град, когато усещам живата връзка между тях и моето дело..."

(За написването на статията са използвани и други публикации, а най-вече трудовете на проф. д-р Петър Петров и на д-р Николай Бошев от НХГ, на които признателно благодарим.)

Обратно към: [Страници за Димчо][Дойчо Иванов][СЛОВОТО]

© 2007 Дойчо Иванов. Всички права запазени!